Лиза Смит - Свечеряване

И тъкмо когато се беше приготвила да изкрещи за последен път, видя Елена скрита високо над нея сред клоните на белия бор.

— Криле на вятъра — прошепна Елена, когато земята много бързо се устреми срещу нея.

Крилете незабавно се разгънаха някъде отвътре в Елена. Разпростряха се на около дванайсет метра, изтъкани от златен воал, с цветове от тъмносиньо откъм гърба й до много бледо лимоненожълто по краищата. Изглеждаха почти неподвижни, едва се надигаха и спускаха, но й помогнаха да се закрепи, като при всяко подухване на вятъра я издигаха нагоре, след което я отвеждаха точно където тя желаеше.

Но не полетя към Бони, както всички очакваха. Като огледа всичко от високо, тя много ясно прецени, че може би ще успее да освободи Бони, но нямаше представа дали ще успее отново да се издигне във въздуха.

Вместо това, в последния момент Елена рязко изви към терасата на покрива, улови градинарските ножици от вдигнатата ръка на Мередит, след което сграбчи с цяла шепа дългата, в черно и червено, копринена коса на Мисао. А след това…

Точно в този миг Елена наистина изпита необходимост от вяра. Досега само се плъзгаше надолу като планер, без всъщност да лети. Ала сега й бе потребна подемна сила, крилете й трябваше да започнат да действат… и отново, макар да нямаше никакво време за губене, тя си спомни за Стефан и за чувството…

… когато за пръв път го целуна. Другите момичета може и да предпочитаха по-заобиколните начини, като оставяха момчето да води играта, ала не и Елена. Освен това отначало Стефан се опасяваше, че всичките им целувки може да се окажат само опити за съблазняване на жертвата…

… но когато го целуна за пръв път, веднага стана ясно, че той не е хищник, нито тя — жертва…

А сега се нуждаеше отчаяно да полети…

Зная, мога…

Обаче Мисао се оказа по-тежка, отколкото изглеждаше. Големите златни криле потрепнаха и замряха. Шиничи накара едно от подчиняващите му се пълзящи растения да се извиси към нея, за да я докопа. През това време Деймън подкрепяше Мередит да не падне.

Прекалено късно Елена разбра, че няма да успее.

Беше сама и не можеше да се пребори с тях по този начин. Прекалено много противници се бяха изпречили срещу нея.

Беше сама, съвсем сама. Заради пронизващата болка в гърба едва се сдържаше да не изкрещи. По някакъв начин Мисао стана още по-тежка и след още една минута толкова натежа, че Елена трябваше да размаха криле, за да я удържи.

Съвсем сама се бореше и като всички простосмъртни щеше да умре…

Но тогава, през агонията, от която студена пот обля цялото й тяло, тя чу гласа на Стефан:

— Елена! Пусни я! Падни и аз ще те уловя!

Колко странно, каза си Елена, като на сън. Любовта му и паниката му за нейната участ някак си изкривяваха гласа му — караха го да звучи различно. Почти като…

— Елена! Аз съм с теб!

… като Деймън.

Сепната, изтръгната от съня си, Елена погледна надолу. Видя там Деймън, застанал пред Мередит, с прострени настрани ръце, за да я предпази.

Той беше с нея.

— Мередит — продължи той, — момиче, сега не е време да се правиш на сомнамбул! Приятелката ти се нуждае от теб! Елена се нуждае от теб!

Макар бавно и озадачено, Мередит все пак вдигна лицето си нагоре. И Елена видя как животът и оживлението се завърнаха в нея, когато очите й се фокусираха върху потрепващите златни криле.

— Елена! — изкрещя тя. — Аз съм с теб! Елена!

Откъде знаеше, че трябва да извика това? Отговорът можеше да бъде само един: тя беше Мередит, а Мередит винаги знаеше какво да каже.

И тогава викът й се поде от друг глас, гласът на Мат:

— Елена! — извика той, тържествуващо и възхитено. — Аз съм с теб, Елена!

Последва го плътният глас на доктор Алпърт:

— Елена! Аз съм с теб!

Намеси се и госпожа Флауърс, изненадващо силно:

— Елена! Аз съм с теб!

Дори и омаломощената Бони се присъедини:

— Елена! Аз съм с теб!

Дълбоко в сърцето й истинският Стефан й прошепна:

— С теб съм, ангел мой!

— Всички сме с теб, Елена!

Тя не изпусна Мисао. Големите златни криле се повдигнаха като от някакво въздушно течение и с лекота я понесоха право нагоре, без да може да контролира този подем… но някак си успя да запази равновесие. Все още гледаше надолу и видя как отронените от очите й сълзи покапаха по протегнатите ръце на Деймън. Сама не знаеше защо плачеше, но част от нея страдаше, че се бе усъмнила в него.

Защото Деймън не само беше на нейна страна. Ако не се лъжеше, той бе готов да умре за нея — ухажваше смъртта заради нея. Хвърли се сред плетеницата от пипала, протягащи се към тях двете с Мередит.