Лиза Смит - Свечеряване

Бони знаеше, че ще умре.

Имаше ясно предчувствие за това непосредствено преди тези неща — дърветата, придвижващи се като хора, с отвратителните си лица и дебели възлести ръце — да обкръжат малобройната група от хора в Олд Уд. Чу воя на някакво странно черно куче, обърна се и видя как то за миг се показа в светлината на фенерчето й, преди отново да потъне в гората. За подобно зловещо куче отдавна се споменаваше в историята на фамилията на Бони: когато започне да вие, скоро ще умре някой от членовете на семейството. Предполагаше, че е дошъл нейният ред.

Обаче не каза нищо, дори и когато доктор Алпърт рече: „Какво, за Бога, беше това?“. Бони се опитваше да бъде храбра. Мат и Мередит бяха такива. Беше нещо вродено в тях — способността да запазват хладнокръвие и да проявяват здрав разум, когато всички наоколо примираха от страх, побягваха, хукваха да се крият, където им видят очите. Мат и Мередит бяха способни да водят групата без ничия помощ. Разбира се, и доктор Алпърт беше смела жена, а пък госпожа Флауърс изглежда бе преценила, че тийнейджърите се нуждаят от грижите й и от специалните й умения.

Бони искаше отчаяно да докаже на приятелите си колко смела може да бъде. Стараеше се да държи главата си изправена и да се вслушва напрегнато в шумовете от храстите, като едновременно с това внимаваше, за да засече с психичните си способности признаците за близостта на Елена. Ушите й можеха да доловят много звуци от реалния свят наоколо, като тихо пращене и дори шепот, какъвто не би трябвало да се чува от храстите. Но от Елена не се чу нито звук, дори и когато Бони мислено извика многократно името й: Елена, Елена, Елена!

Тя отново е човек, тъжно осъзна Бони, не може да ме чуе или да се свърже по друг начин с мен. От всички нас само тя не изчезна чудодейно.

Точно тогава първото от човекоподобните дървета се изпречи пред тяхната група. Приличаше на кошмарно чудовище от приказките, разказвани от детегледачките. Отначало изглеждаше само като дърво, но после — внезапно — се превърна в… нещо като дървоподобен гигант, който най-изненадващо започна да се придвижва към тях. Горните му клони се превърнаха в ръце, които се събраха и надвесиха над главите им. Момичетата се разпищяха и се опитаха да избягат от заплашителните израстъци.

Бони никога нямаше да забрави как Мат и Мередит й помогнаха да избяга тогава.

Човекоподобното дърво не можеше да действа бързо. Но когато се обърнаха и побягнаха от него, се озоваха пред още едно такова дърво, препречило пътя им. После се появи още едно отляво и друго отдясно. Бяха обкръжени.

И тогава странните дървета ги обградиха отвсякъде като избягали роби, като изгубил се на полето добитък. Всеки от групата опита да се съпротивлява, но беше брулен и шибан от коравите клони, обсипани с много остри и ужасно бодливи тръни. Накрая около врата на всеки от тях се обви по един жилав клон и ги повлече напред.

Заловиха ги — но поне още бяха живи. Поведоха ги нанякъде. Не беше трудно да се отгатне причината: всъщност на Бони й хрумнаха какви ли не варианти, един от друг по-невероятни. Въпрос на лично мнение бе кой е най-страшният.

Накрая, след продължително лутане, което се стори многочасово на пленниците, Бони започна да разпознава нещата наоколо. Явно отново се връщаха в пансиона. Или по-скоро за пръв път сега ги водеха към истинския пансион. Колата на Каролайн бе паркирана отпред. Къщата отново бе осветена от горе до долу, само тук–там се забелязваха неосветени прозорци.

Там ги очакваха техните похитители.

След първоначалния изблик на сълзи и молби Бони отново се опита да се държи храбро.

Но когато момчето със странната коса й обясни, че тя ще бъде първата жертва, Бони много ясно схвана какво означава това, както и каква точно смърт трябва да очаква. И тогава най-внезапно цялата й храброст мигновено се изпари, макар външно с нищо да не се издаде. Нямаше отново да закрещи.

Тъкмо тогава видя терасата на покрива и зловещите фигури на нея. Особено я порази Деймън, който продължи да се смее, докато човекоподобните дървета разкъсваха дрехите й. На всичкото отгоре той не престана да се смее и когато Мередит хвана големите градински ножици. Нямаше повече да го моли, затова не бе задължена да гледа нагоре към терасата, където се очакваше Мередит да пререже езика си с ножиците надлъжно на две половини, за да заприлича на змийски.

Сега лежеше просната по гръб, със завързани ръце и крака, толкова безпомощна, с разкъсани на ивици дрехи. Искаше първа нея да убият, за да не трябва да гледа страданията на Мередит.