Лиза Смит - Свечеряване

Мисао отново се закиска.

— И сред едно–две от момчетата. Зная какво е да чувстваш такъв малах в себе си. Само че въобще не боли. Те просто са там.

— Някога била ли си принуждавана да извършиш нещо, което не желаеш? — сърдито я попита Елена. Усещаше физически как сините й очи искряха прегарящо. — Не се ли досещаше, Мисао, че от това може да боли?

— Значи не си бил ти? — Каролайн, смаяна, все още не можеше да откъсне очи от Шиничи. Тя очевидно не се вписваше в неговия сценарий. — Не си бил ти?

Той въздъхна, все още леко усмихнат.

— Не съм бил аз. Опасявам се, че си била погубена заради златната ми коса. Златна… или огнено червена на черен фон — додаде забързано, като за миг отклони поглед към сестра си.

— Значи всичко е било лъжа… — ахна Каролайн и на лицето й се изписа разочарование, по-дълбоко от гнева й, а тъгата й бе по-силна и от двете чувства. — Ти си само още един обожател на Елена.

— Виж какво — прекъсна я Елена сърдито, — аз не го харесвам. Нещо повече, мразя го. Единственият, който ме интересува, е Стефан.

— О, той значи бил единственият, така ли? — попита Деймън, после погледна многозначително Мат, който беше пренесъл на ръце Бони до терасата след края на битката между двете лисици. Следваха го госпожа Флауърс и доктор Алпърт.

— Знаеш какво искам да кажа — обясни Елена на Деймън.

Деймън сви рамене.

— Много от младите хубавици със златисти коси накрая се оказват невести на грубовати чифликчии. — После поклати глава. — Защо трябва да се занимавам още с боклуци като този тук? — Мускулестото му тяло се извиси заплашително над Шиничи.

— Това е само остатъчен ефект… от това, че си бил обсебен… нали знаеш — разпери ръце Шиничи, все още загледан в Елена. — Заради моите мисли, пренесени в теб…

Всичко изглеждаше така, като че ли се задаваше нова битка, но Деймън само се усмихна и процеди с присвити очи:

— Значи остави Мисао да прави каквото си иска с града, докато ти се захвана с Елена и с мен.

— И… — понечи да каже Елена.

— И с Мет — довърши Деймън припряно и машинално.

— Щях да кажа Стефан — поправи го Елена. — А Мат е бил жертва на жалките игрички на Мисао и Каролайн, преди двамата с него да побегнем и да се натъкнем на теб, когато ти беше обсебен.

— И сега си въобразяваш, че можеш просто така да си тръгнеш? — запита Каролайн с треперещ, но все още заплашителен тон.

— Вече си тръгваме — отвърна Шиничи твърдо.

— Почакай, Каролайн — намеси се Елена. — Аз мога да ти помогна… с Крилете на пречистването. Ти още си подвластна на малаха в теб.

— Не се нуждая от помощта ти! Имам нужда от съпруг!

На покрива на пансиона надвисна тишина. Дори и Мат не посмя да се обади.

— Или поне годеник — промърмори Каролайн, притиснала ръка към корема си. — Семейството ми и на това ще е съгласно.

— Ще се погрижим за това — изрече Елена тихо, след което я увери с по-твърд тон: — Повярвай ми, Каролайн.

— Не бих ти повярвала, дори ако… — обидено изрече Каролайн. После се изплю срещу Елена. Ала накрая млъкна, може би по свой избор, но може би по волята на малаха в нея.

— Да се върнем към деловите въпроси — обади се Шиничи. — Да видим каква ще е отплатата за това че посочихме следите за намирането на ключа и мястото, където е скрит Стефан. В замяна ще поискам малка част от паметта ти. Да кажем… от времето, когато за пръв път се срещнах с Деймън, та до днешния ден. Ще отнемем тази памет от съзнанието на Деймън. — И се усмихна гадно.

— Не можеш да направиш това! — извика Елена, обзета от паника, която се надигна от сърцето й и се разля до най-отдалечените места на крайниците й. — Сега той е различен, всичко помни, променен е. Ако му отнемеше паметта…

— Тогава ще изчезнат всичките тези мили промени — каза й Шиничи. — Или предпочиташ да отнема от твоята памет?

— Да!

— Но ти си единствената, която чу напътствията, позволяващи да се намери ключа. А и не желая да виждам нещата през твоите очи. Искам да виждам теб… през неговите очи.

Сега Елена бе готова да започне отново да се сражава с него, дори съвсем сама. Но Деймън се обади:

— Върви си и вземи каквото искаш. Но ако не се махнеш след това от този град, ще ти отсека главата с ей тази ножица.

— Съгласен съм.

— Не, Деймън…

— Нали искаш Стефан да се върне?

— Но не и на тази цена!

— Много лошо — намеси се Шиничи. — Защото няма друга сделка.

— Деймън! Моля те… помисли си!

— Мислих. Вината, че този малах се разпространи толкова много, е най-вече моя. Моя е вината, че не проучих какво всъщност става с Каролайн. Не ми пукаше какво става с хората, докато новодошлите не ми се бъркаха и стояха далеч от мен. Но мога да те възмездя за някои неща, които ти сторих, като намеря Стефан. — Извърна се наполовина към нея, със старата неустоима усмивка. — В края на краищата нали основната ми работа е да се грижа за брат си.