Джанин Фрост - На крачка от гроба

— Какво направиха те? — Гласът му бе по-мек, почти нежен.

В съзнанието си виждах лицата им, сякаш и сега стояха пред мен.

— Бутаха ме насам-натам. Блъскаха ме, обиждаха ме, обичайното. Това обаче не ме накара да се защитя. Случваше ми се едва ли не всеки ден. Но тогава едно от тях, не мога да си спомня кое точно, нарече майка ми курва и аз си изпуснах нервите. Хвърлих камък по него и избих зъбите му. Останалите ми се нахвърлиха и аз ги набих. Те така и не казаха на никого какво се бе случило. И най-накрая, на шестнайсетия ми рожден ден, майка ми реши, че съм достатъчно голяма, че да науча истината за баща си. Не исках да й повярвам, ала дълбоко в себе си знаех, че това е вярно. Онази нощ за пръв път видях очите си да светят. Тя задържа огледало пред лицето ми, след като ме наръга с нож в крака. Не беше със злоба. Искаше да ме разстрои, за да видя очите си. Около шест месеца по-късно убих първия си вампир.

Очите ми запариха от непролетите сълзи, но не се разплаках. Не можех да плача пред това същество, което ме принуди да разкажа онова, което се опитвах да забравя.

Той ме загледа доста странно. Ако не знаех истината, щях да си помисля, че в погледа му има съчувствие. Но бе невъзможно. Той бе вампирът те не изпитваха състрадание.

Изправих се рязко.

— Като заговорихме за майка ми, трябва да й се обадя. Ще се разтревожи до смърт. И преди съм се прибирала късно, но никога не съм отсъствала толкова дълго. Ще си помисли, че някой от вас, кръвопийците, ме е убил.

Това накара веждите му да литнат до косата му.

— Майка ти знае, че примамваш вампири с обещания за секс и после ги убиваш? И ти позволява да правиш това? Брей, мислех, че се шегуваш, когато каза, че тя знае, че намаляваш популацията ни. Ако беше мое дете, щях да те оковавам в стаята ти нощем. Не разбирам днешните хора, оставят хлапетата си да правят каквото им скимне.

— Не говори така за нея! — избухнах. — Тя знае, че постъпвам правилно. Защо да не ме подкрепя?

Очите му се впиха в моите като бистри тъмни езера от кафяво. Сетне сви рамене.

— Както кажеш.

Внезапно Боунс се изправи пред мен. Дори нямах време да мигна, толкова беше бърз.

— Стана ми ясно снощи, когато метна кръста си по мен. Само се замисли, няколко сантиметра по-надолу и сега можеше да засаждаш маргаритки над главата ми. — Усмихна се, сякаш развеселен от представата. — Ще работим върху подобряване на скоростта и точността ти. Ще си в по-голяма безопасност, ако можеш да убиваш от разстояние. Прекалено ранима си в близък бой.

Той ме стисна за ръцете. Опитах да се измъкна, но той стискаше здраво. Железни решетки щяха да бъдат по-лесни за помръдване.

— От силата ти има още много какво да се желае. По-силна си от мъж, но вероятно си слаба колкото най-слабия вампир. И върху това ще трябва да поработим. Освен това гъвкавостта ти не струва и хич не използваш краката си, когато се биеш. Те са ценни оръжия и трябва да се отнасяме към тях подобаващо. Колкото до скоростта ти, е… тя може би е безнадеждна. Но все пак и това ще пробваме да подобрим. Така, както го мисля, имаме около шест седмици, преди да можеш да излезеш на бойното поле. Да, пет седмици усилени тренировки и една седмица, за да поработим върху външния ти вид.

— Външният ми вид? — Ярост изпълни гласа ми. Как смееше един мъртвец да ме критикува? — Какво ми има на външния вид?

Боунс се усмихна снизходително.

— О, не е ужасно лош, но все има какво да се промени, преди да те пратим навън…

— Ти…

— Все пак сме набелязали някои големи риби, сладурче. Размъкнати джинси и посредствен външен вид няма да свършат работа. Сигурно няма да разбереш значението на думата секси дори да те ухапе по задника.

— Мили Боже, ще те…

— Престани да дрънкаш. Не искаше ли да се обадиш на майка си? Ела с мен. Мобилният ми е отзад.

Мислено подложих на всевъзможни мъчения завързаното му и беззащитно тяло, ала в действителността задържах езика си зад зъбите и го последвах навътре в пещерата.

Усилени тренировки. Тези думи бе използвал, за да опише бруталните, мъчителни, смъртоносни изпитания, каквито едва ли имаше дори в обучението на специалните части.

Боунс ме караше да тичам из гората със скорост, която нямаше да може да постигне и кола. Препъвах се в повалени дървета, скали, коренища и дупки, докато не се изтощавах дотолкова, че дори нямах сила да повърна. Припадането също не ме спасяваше от задачите ми. Той просто изливаше кофа с ледена вода върху лицето ми, докато не се изправех отново. Упражнявах се в хвърлянето на ножове, докато кокалчетата на ръцете ми не се напукаха и не прокървиха. Неговата реакция? Да ми подхвърли бездушно малко антибиотична паста и да ми нареди да не се мажа по дланите, за да не повлияе на захвата ми. Неговият вариант на вдигане на тежести? Да изтласквам каменни канари непрестанно, като постепенно увеличаваше големината и масата им. Степер? Това беше катеренето по скалисти наклони с огромни камъни, привързани за гърба ми.