Джанин Фрост - На крачка от гроба

Внимателно подбрах думите си:

— Да не би да ми казваш, че Уинстън е… призрак?

— Призрак, привидение, фантом, както искаш. По-важното е, че той има чувства, а това е рядкост. Повечето духове са само отражение на предишната си същност. Не може да се разговаря с тях, само повтарят едно и също отново и отново, като развалена плоча. Дявол го взел, виждаш ли колко съм стар, вече никой не ползва плочи. Уинстън беше толкова бесен, когато умря, че част от съзнанието му остана. Освен това от значение е и мястото. Охайо има по-тънка преграда, разделяща нормалното от свръхестественото, затова за една душа е по-лесно да остане, вместо да премине нататък. Специално тази местност е като маяк. Пет гробища, оформящи пентаграм — ама наистина, какво са си мислили? Та това е като морски фар за духовете. Благодарение на твоя произход ще имаш способността да ги виждаш, докато повечето хора са неспособни на това. Вече трябва да можеш да ги усетиш. Енергията им е като електрически заряд.

Прав бе. Бях усетила странни тръпки още когато завихме по този път, но си помислих, че кракът ми изтръпва или нещо такова.

— Каква информация може да иска един вампир от един призрак?

— Имена — кратко отвърна Боунс. — Искам Уинстън да ти даде имената на всички млади момичета, починали в околността. Не му вярвай, ако ти каже, че не знае. Интересуват ме само смъртните случаи, причинени от неестествени обстоятелства. Без катастрофи или болести.

Не изглеждаше да се шегува, но се налагаше да попитам:

— Това да не е шега?

Боунс издаде звук, който бе едва ли не въздишка.

— Иска ми се, но не е.

— Сериозно? Искаш да вляза в гробище и да разпитвам призрак за мъртви момичета?

— Стига де, Котенце, наистина ли ти е толкова трудно да повярваш, че има призраци? Ти си наполовина вампир все пак. Не мислех, че духовете ще са чак такова предизвикателство за въображението ти.

Казано по този начин, той имаше право.

— И призраците не обичат вампири, затова предполагам, че не трябва да споменавам смесения си произход. Между другото, полага ли ми се да знам защо духовете не харесват вампирите?

— Завиждат, понеже ние сме толкова мъртви, колкото и те, но ние можем да правим каквото си поискаме, докато те завинаги са обречени да бъдат мъгливи привидения. Затова са доста кисели през повечето време, което ми напомня…

— Боунс ми подаде бутилка, пълна с някаква течност. — Вземи това. Ще ти потрябва.

Вдигнах шишето и разклатих течността.

— Какво е това? Светена вода?

Той се изсмя.

— За Уинстън е. Това е бяла светкавица. Истинско домашно приготвено питие, сладурче. Гробището „Симс“ се намира точно зад онази редица дървета и може да ти се наложи да вдигнеш малко шум, за да привлечеш вниманието на Уинстън. Призраците обичат често да си подремват, но след като веднъж го събудиш, веднага му дай бутилката. И ще ти каже каквото искаш да знаеш.

— Нека повторя. Искаш да обикалям и да тропам из някакво си гробище, размахвайки бутилка с пиячка, за да призова неспокоен дух, който след това да разпитам?

— Точно така. И не забравяй лист и химикалка. Непременно запиши имената и възрастта на всяко момиче, за което ти спомене Уинстън. Ако може да ти каже и как са умрели, още по-добре.

— Би трябвало да откажа — измърморих. — Защото разпитването на призрак не е включено в уговорката ни.

— Ако съм прав, тази информация ще ни отведе при група вампири, а убиването на вампири е част от споразумението ни, нали така?

Просто поклатих глава, когато Боунс ми подаде химикалка, малък тефтер със спирала и бутилката с домашен алкохол. Един вампир ме караше да събудя мъртвец. Това май доказваше, че нямам ясновидски заложби, защото, ако преди четири седмици някой ми бе казал, че ще върша подобно нещо, никога нямаше да му повярвам.

През нощта гробището „Симс“ не беше приятно място. Гъстите храсталаци, дърветата и скалата го скриваха от пътя. Както и Боунс беше описал, едно дърво стърчеше над урвата, а освен него имаше и огромна вечнозелена ела сред изпочупените надгробни плочи. Видях някои от датите и те потвърдиха, че през шейсетте години Уинстън е бил работник на железопътните линии. Боунс обаче бе имал предвид шейсетте години на деветнайсети век. Не на миналия.

Една фигура зад мен ме накара да се извърна с тих писък и светкавично да извадя ножа.

— Добре ли си? — моментално викна Боунс. Той чакаше извън гробището с обяснението, че така никой от мъртвите мъртъвци няма да го види. Мисълта, че призраците и вампирите не се разбират, беше просто прекалено откачена. Дори в задгробния живот ли различните видове все така не можеха да се държат добре едни с други?