Джанин Фрост - На ръба на гроба

Но тук нямаше нито един друг вампир, макар че заведението бе свързано с изчезването на едно семейство преди три седмици. Не че някой от посетителите знаеше за това. Само защото една от охранителните камери бе уловила чифт светещи зелени очи на паркинга, Дон подозираше, че в странното изчезване на семейството са замесени вампири.

Неживите убийци обичаха да посещават едно и също ловно поле повече от веднъж, което ме изумяваше. Ако вампирите или гулите не се връщаха на местопрестъплението, специалният отдел на чичо ми към Министерството на Отбраната щеше да остане без работа. Някои от тях нямаха достатъчно акъл да бъдат като мълнията и никога да не нанасят удар два пъти на едно и също място.

Мобилният ми телефон завибрира. Откачих го от колана си, погледнах дисплея и се усмихнах. Изписаният телефонен номер бе 911, което означаваше, че на паркинга току-що е бил видян вампир. Без да изпускам Итън от очи, се промъкнах предпазливо до мястото, където беше Белинда. Тя ме изгледа раздразнено, когато докоснах ръката й.

— Време е за шоу — прошепнах.

— Махни си ръката от мен — отвърна тя, без да престава да се усмихва мило.

Вместо това, аз я стиснах силно.

— Ако се опиташ да ни извъртиш някой номер, ще те убия. Ако Боунс не ме изпревари.

За секунда очите на Белинда присветнаха в телено, но после тя сви рамене.

— Още десет години, после няма да ми се налага да се занимавам повече с теб.

Аз я пуснах.

— Точно така. Така че не прецаквай добрата сделка, която и без това не заслужаваш.

— Не трябва ли да се отдалечиш от мен, Жътварю? — изсъска тя толкова тихо, че дори аз едва я чух. — Не искаш да изплашиш рибата, нали?

Хвърлих й хладен, преценяващ поглед, преди да се обърна и да се отдалеча. Не се бях пошегувала. Ако Белинда ни извъртеше някой номер по време на мисията и застрашеше някое от многобройните деца тук, щях да я убия. Но както се казва, бяхме й отпуснали каишката. Сега трябваше да чакаме и да видим дали ще се справи.

Докато се връщах към Итън, телефонът ми отново завибрира. Погледнах го и мислено изпъшках. Още едно 911. Това означаваше, че има двама вампири. Не беше добре.

Стигнах до момчето, с намерението да следя зорко и него, и вратата. Не след дълго видях да влизат двама мъже със специфичен тен на кожата и целенасочени движения, които отличаваха вампирите от хората.

Огледах отново притеснено вътрешността на „Чък Е. Чийз“. С всички деца тук това бе възможно най-лошото място за конфронтация с неживи. Ако аз бях стръвта, щях да се помъча да примамя вампирите на паркинга, за да сведа до минимум опасността за околните. Обаче на Белинда вероятно нямаше да й пука, за да го направи. Е, трябваше просто и аз да се включа.

Хванах Итън за ръка и му казах:

— Време е.

Синьо-зелените му очи се разшириха.

— Лошите хора са тук? — попита той шепнешком.

Съмнявах се, че Дон е обяснил на момчето или на родителите му — които и да бяха тези откачалки, оставили сина си да участва в това — какви „лоши хора“ преследваме. И аз нямах намерение да му давам допълнителни подробности.

— Помниш, че не трябва да те губя от поглед, нали? — казах нежно, но категорично. — Всичко ще бъде наред.

Итън кимна, видимо събирайки кураж.

— Добре.

Какво послушно момче.

Мобилният ми телефон пак завибрира с нова серия от номера на дисплея.

911–911.

— О, м… да му се не види — възпрях се навреме.

Итън примигна срещу мен.

— Какво не е наред?

Стиснах по-здраво ръката му.

— Нищо.

Това беше лъжа, разбира се. Вдигнах очи точно навреме, за да видя трети вампир да влиза през вратата. После и четвърти. Белинда, която тъкмо се канеше да хвърли следващата топка, се спря, погледна ги и се усмихна широко.

Това щеше да бъде ужасен следобед.

На вампирите не им отне много време да забележат Белинда. Може би дори я подушиха, преди да я видят, защото не бяха стояли в заведението повече от минута, когато се приближиха до нея. Продължавах да стискам ръката на Итън, чувайки Белинда да разменя поздрави с тях, и напрегнах слух, за да се уверя, че не им казва и нещо друго. Като „капан“ или Жътваря. Дотук добре. Тя просто флиртуваше, поставяйки се в крайно опасно положение, като ги попита дали са навити да схрускат някого тук.

— Защо мислиш, че сме тук? — отвърна единият със самодоволна усмивка. — Не е заради големия изкуствен мишок.

Другите се изсмяха. Стиснах челюсти. Копелета.

— Сама ли си? — попита друг от тях, като огледа похотливо Белинда от главата до петите.