Джанин Фрост - На ръба на гроба

Внезапен трясък ме накара да обърна глава към прозореца. Последното нещо, което видях, бе дъжд от парчета стъкло, после усетих пареща болка в шията и светът около мен притъмня. Стори ми се, че чух викове, но някак отдалече, след това вече нищо не чувах, нищо не чувствах. Какво облекчение да се освободиш от болката!

Дойдох в съзнание заедно с усещането за някаква течност, която се изливаше в гърлото ми. Опитах се да я изплюя, но не можах. Потокът не спираше, принуждавайки ме да преглъщам отново и отново.

— … не я оставяй да умре! — Стори ми се, че чух вика на майка ми, после гласът на Боунс дойде от много близо.

— … хайде, съкровище, пий! Не, трябва да поемеш още…

Задавих се, течността преливаше от устата ми, докато неясните форми около мен започнаха да придобиват по-ясни очертания. Устните ми бяха притиснати до хлъзгава от кръв шия и аз се отдръпнах, преглъщайки и кашляйки.

— Стига — успях да промълвя.

Нечии ръце ме дръпнаха обратно. Шията, до която бях притисната, беше на Боунс. И не само по шията му се стичаше кръв. С нея бяха омазани и целите му гърди.

— Всемогъщи боже, Котенце — въздъхна облекчено Боунс и погали с ръка шията ми.

— Катрин — извика майка ми. Обърнах глава тъкмо когато, запътила се с несигурни крачки към мен, тя се подхлъзна на нещо. Пердето още ос увито около врата й, но другият му край не бе завързан за перилото на стълбите. От далечния ъгъл на стаята до мен долетя проклятие, измърморено от Макс, и женски глас, който му отговори с британски акцент.

— Не мърдай, скапаняко.

— Хвана ли го? — попита Боунс с леден тон.

— Държа го, Криспин. — В гласа на Анет прозвуча свирепост, каквато досега не бях чувала.

Майка ми стигна до мен. Тя ме прегърна и се помъчи да ме откъсне от обятията на Боунс, като в същото време опипваше шията ми.

— Той затвори ли раната? Добре ли си, Катрин?

Чак тогава забелязах, че кръвта бе навсякъде: тя покриваше Боунс, мен, пода, дори близката стена.

— Какво се случи? — попитах, едновременно зашеметена и изпълнена с неистова благодарност, че сме живи, както и ужасена от всичката кръв около нас.

— Макс прегриза гърлото ти — отговори Боунс. В искрящия му зелен поглед се четеше смесица от огромно облекчение и невероятна ярост. — И хиляди пъти ще му се прииска да го бях убил, преди да приключа с него.

Дон пристигна в дома на майка ми заедно с целия екип за по-малко от петнайсет минути, след като му позвъних. Сигурно бяха нарушили всички правила на уличното движение, но едва ли някой полицай би се осмелил да му напише акт за превишена скорост.

Боунс и Анет оковаха Макс в капсулата. Дон щеше да го отведе… поне засега. Боунс заяви, че по-късно ще изпрати някой да вземе пленника, и тонът, с който го каза, ме накара да се зарадвам, че чичо ми не възрази. Всъщност не мислех, че Дон ще иска да задържи задълго Макс при себе си. Погледът, който си размениха двамата братя, докато оковаваха Макс в капсулата, бе толкова красноречив, че Дон отмести очи още преди вампирът да започне да го проклина.

Трябваше да ми се влее повече от литър кръв, за да се възстанови загубената. Кръвта на Боунс бе излекувала множеството ми рани, но пулсът ми бе опасно слаб.

— Бях на крачка от смъртта — казах му с колеблива усмивка, след като приключи кръвопреливането.

Седяхме в колата му, а той се опитваше да изтрие, доколкото може, кръвта по мен с една хавлиена кърпа. Трябваше да тръгваме. Боунс не искаше да се задържаме тук повече от необходимото, тъй като не бяхме сигурни на кого Макс и Калибос бяха разказали за своя план.

Очите ми срещнаха бездънния поглед на Боунс.

— Щях да те върна по един или друг начин, Котенце. Било като вампир или като гул, дори и след това да ме намразеше.

— Не и ако Макс бе осъществил намерението си — промърморих аз. — Той щеше да ме нареже на парчета.

Боунс изсъска, така че косъмчетата на тила ми настръхнаха. После бързо се овладя.

— Ще запомня това — каза, като натърти на всяка дума.

Бях преизпълнена с емоции: облекчение, закъснял страх, гняв, радост, желание да сграбча Боунс в прегръдките си и да му кажа колко съм щастлива, че го виждам отново. Но сега не беше моментът да се размеквам, така че потиснах тези чувства. Трябва да се стегнеш, Кат! Не си губи ума, има много работа за вършене.

Майка ми беше на задната седалка. Тя отказа да отиде в базата, въпреки че щеше да бъде много за кратко. Дон преместваше всички оттам. Щом Макс бе открил дома на майка ми, беше близко до ума, че е знаел къде се намира и базата. Чичо ми допускаше, че той е казал и на други вампири за нея. Нашият екип беше убил доста от тях, така че някой можеше да реши да пи посети.