Джоузеф Лало - Обединени от божества

— Чакайте! Какво става тук? — попита Миранда.

— Разговарям с приятеля си Лео — отвърна Дезмър.

— Познаваш го?

— Естествено! Колекционирам и изработвам оръжия, а той ги използва. Е, как е работата? Някакви интересни проекти?

— Остави това. Тя знае — рече Лейн.

— Така ли? Колко? — рече белокосият младеж, изненадан, но все още с веселие в гласа.

— Достатъчно — каза малтропът.

— Е… това е новост — отговори Дезмър.

— Предполагам не е било съвпадение, че двамата с теб се срещнахме в гостилницата тогава — рече Миранда.

— Не. Естествено, че не беше. Спокойно може да се рече, че всяко предприето от мен действие има за цел да ми донесе известна угода — изрече Дезмър с тон, който затрудняваше определянето на сериозността на думите му.

Лейн отвори една от другите врати и влезе. Дезмър понечи да мине покрай Миранда, но Мин не му позволи.

— Добре тогава. Миранда, ще ми направиш ли една услуга? Край капака има въже. Дръпни хубаво. Трябва да затворим вратата и да презаредим остриетата.

Миранда се извърна, за да стори заръчаното. Дезмър продължи да говори с нея, сякаш бяха най-добри приятели.

— Разпознавам ентуелските одежди. Там ли се озова?

— Да. Откъде знаеш за Ентуел? — попита девойката.

— Там съм роден и израснал. Баща ми още ли се бъхти? Изработваше великолепни оръжия.

— Не зная. Не съм срещала майстори на оръжие, освен… Чакай, какво става тук? — запита тя. Дезмър караше нещата да изглеждат толкова обикновени, че почти бе забравила изпитанията, които трябваше да преживее, за да се озове на това място.

— Просто дърпаш въжето и… — поде той.

— Не това! Къде съм? Защо работиш с Лейн? Какво правиш в действителност? — викна девойката.

— Вече Лейн ли го наричаш? Е, няма значение. Просто затвори вратата, ще се присъединим към Лейн и всичко ще ти се изясни. А може би само част . Не искам да давам обещания, които не съм в състояние да спазя.

Миранда въздъхна и задърпа въжето. Масивният капак започна да се спуска, тежестта му очевидно задвижила механизъм, придърпващ остриетата обратно.

— Много добре. Насам, моля. Това е нещо като събиране, тъй че най-сетне имам причина да отворя хубава реколта. Само по себе си достатъчна причина за празнуване.

Озоваха се в по-голяма стая, по едната стена, на която бяха окачени различни сушени и опушени храни. Друга стена бе приютила множество редици скъпи вина. По-голямата част от помещението бе запълнена с различни по големина сандъци. В средата имаше маса с два стола. Дезмър запали намиращите се отгоре й свещи, както и няколко лампи по стените.

— Както виждаш, не сме подготвени за гости. Довлечи някой сандък и сядай. Изпразних доста, докато чаках този юнак да се появи — отбеляза той, докато оглеждаше вината.

Миранда последва съвета му. Вече бе повече от ясно, че нямаше да има отговори, докато Дезмър не се почувства в настроение да отговаря. Белокосият отпуши бутилка, остави я на масата и се заоглежда в търсене на чаши, които да стигнат за всички присъстващи. Излизайки от стаята, след малко се върна с две тежки глинени и една метална.

— Почетната гостенка получава специалната чаша — обяви Дезмър, оставяйки бокала пред нея.

Едва след като той й наля виното, Миранда осъзна, че чашата бе от чисто злато.

— Откъде имаш това? — рече тя, възхищавайки се на произведението на изкуството.

— Не помня вече. Някакви хора не можеха да си позволят да платят в монети. Склонен съм да приема всичко, стига да е от злато — каза младежът, наливайки в останалите чаши.

Лейн се върна на мястото си, след като се разходи до стената да си вземе сушено месо. Дезмър измъкна чиния със сирене.

— За старите и новите приятели — рече младежът, издигайки чаша. Миранда се присъедини към тоста, а Лейн зарови муцуна в месото.

След като отпи от виното, оказало се по-изящно и възхитително от всяко друго, което бе пила досега, Миранда остави потира.

— Сега вече може ли да получа отговори? — примоли се тя.

— Но разбира се. Секунда само. Лейн, да пазим ли някакви тайни от нея?

— Прецени сам — отговори малтропът.

— Нима вече преценяваме? От последните ти няколко решения бях останал с впечатлението, че трябва безогледно да правим всичко по силите си, за да си намерим смъртта и да изгубим всичко, за което сме работили. Моя грешка. След като разумната преценка отново е на дневен ред, може би нещата ще потръгнат. Въпроси, моля — рече той. Думите му бяха изпълнени със сарказъм, но пак бяха достатъчно хапливи. Не успяха обаче да впечатлят Лейн, който изглежда им бе привикнал.