Джоузеф Лало - Обединени от божества

Пейзажът й напомни за мрачния живот, който бе оставила зад себе си с влизането в пещерата. Светът бе поглъщащо бял. Цветовете от вечнозелените дървета, лишеите или небето бяха сведени до стерилно сиво от мраза. Студът във въздуха пронизваше, влажната туника и грубото одеяло не бяха в състояние да сторят нещо особено срещу му. Миранда прокуди неприятните мисли от съзнанието си и ускори крачка. Когато прецени, че се е отдалечила достатъчно, за да не бъде открита, разчисти парче земя, натрупа купчина замръзнали дърва и създаде бездимен огън. Седна кръстато край пламъците и позволи на Мин да се изкатери в скута й, преди да увие и двете с одеялото.

Когато телесната им топлина успя да ги посгрее, Миранда извади страницата със заклинанието от торбата си. Задържа я с една ръка, а с другата започна да гали Мин. Кожата и люспите бяха необичайни на допир, а също така забеляза, че малкото създание има по-тъмен цвят, но точно сега не можеше да размишлява над това. Трябваше да се съсредоточи над магията. Черните букви върху махагоновата хартия едва се различаваха на светлината на огъня, но очите на девойката се адаптираха с изчезването на слънчевите лъчи. Уви, Дийкън не бе използвал превеждаща магия върху страницата, така че на Миранда се налагаше да я разгадае. Макар да разполагаше с познания за говоримите езици в Ентуел, не бе отделяла време да се учи и да ги чете. Тази страница поне не беше написана от самия Дийкън, тъй като бе на един език. Дийкън имаше склонността да си служи със смесица от езици, за чието разгадаване бе необходим експерт. Миранда се зачуди дали това бе говореният от него език в нейно отсъствие. Азбуката на заклинанието бе същата като на северния език. Това щеше да й позволи да изрече думите. Може би тогава би могла да ги разбере. Значителна част от нощта премина в проучване на необходимите процедури, докато особено настойчив стомашен протест не събуди Мин.

— Вероятно трябва да се нахраня и да продължа на сутринта — тихо рече Миранда на спътничката си.

Изглежда Мин възнамеряваше да излезе изпод одеялото и лично да осигури храна за приятелката си, но когато подаде лапа в немилостивия студ, промени мнението си и отново се сви на топло. Дажбите в чантата на Миранда бяха много и разнообразни. Корав като камък сухар. Някакво осолено месо. Сушени плодове. Миранда бе чувала, че най-добрата храна бива заделяна за войниците, но като се изключи ябълката, която бе отгледала сама, най-близкото до плод, опитвано от нея, бе долнопробното вино, което наливаха из кръчмите. Реши да задели плодовете за някой специален случай. Спря се на сухара, погълна го бързо и се облегна на едно дърво, където се унесе.

На сутринта моментално пристъпи отново към задачата си. Мин се измъкна от одеялото, протегна се и отърча да си намери закуска, а девойката се подкрепи с още сухар. Мин донесе заек и го остави прел приятелката си, която вложи цялото си скромно умение в приготвянето му. Когато Миранда се нахрани, дракончето омете останалото. Девойката напредваше с разгадаването на заклинанието. Когато бъдеше направено, използваният за проследяване предмет щеше да се придвижи в посоката, в която се намираше неговият стопанин. Силата на привличането показваше разстоянието. Продължителността зависеше от волята на заклинателя. Миранда се изправи и откачи зъба от врата си. Задържа връвта в едната си ръка, а в другата взе жезъла. Магията бе малка, но сложна. Няколко пъти се опита да я призове, като последният опит предизвика леко подръпване на югозапад. Не беше кой знае какво, но пак представляваше начало. Миранда уви одеялото около раменете си, прибра заклинанието, окачи си обратно кесийката и пое на югозапад.

С напредването на дните и постепенното намаляване на откраднатите дажби, Миранда започна да се чуди какво си бе мислила. Не можеше да влезе в някое селище заедно с Мин, а дракончето в никакъв случай нямаше да я изостави. Можеше да преживява със споделения улов на Мин, но рано или късно щеше да се нуждае от по-топли дрехи. Дори и ако убеди спътничката си да я чака, докато девойката влезе в някой град, не разполагаше с пари, за да си купи необходимото, нямаше и как да си ги набави. Спомни си думите на Лейн. Бе казал, че тя е създание на градовете и пътищата, а себе си бе описал като обитател на горите, планините и полята. Сега и тя самата не се вписваше в света на хората. И още по-добре. Щом по тези места можеше да бъде намерен Лейн, там щеше да бъде и тя.