Джоузеф Лало - Обединени от божества

Две значителни допълнения съпътстваха напредъка й. Първо, загладилият проходите поток, който им бе служил като ориентир по време на първото пътуване, отново бе потекъл, предоставяйки вода за пиене. Второ, Мин започна да се оживява, несъмнено надушвайки миризмата на Лейн. Зверчето бе привързано към него почти колкото към Миранда, което в още по-голяма степен я мотивираше да го намери бързо.

Студът в пещерата ставаше все по-суров с наближаването на входа. Миранда се прокле, задето не си бе взела нещо по-топло. Предстояха й много дни на треперене, ако не си намереше по-съобразени със северния климат одежди. И по-лошо — туниката й бе яркосиня. А обитателите на севера почти без изключение се издокарваха в сиви наметала. Дрехите й щяха да бият на очи — последното нещо, от което се нуждаеше.

Бавно се изнизваше час подир час. Стърженето на Мирандиния стомах почти оставяше ехо. Мин изглеждаше разтревожена. Очевидно надушваше нещо, което не й харесваше. За миг Миранда се учуди колко добре разбира мислите и чувствата на приятелката си, дори без помощта на думи. Соломон — малкият дракон от Ентуел, бе единственият друг дракон, когото девойката бе познавала, а той бе владеел както нейния език, така и своя, заедно с безброй други. Мин рядко издаваше звук. Миранда свъси вежди при мисълта, че може би израстването с човек лишава Мин от някакъв инстинктивен език на вида й.

Все още се притесняваше за това, когато съзря бледа дневна светлина. Сърцето й подскочи, щеше да се затича, ако разполагаше със сили. Наместо това продължи със същата крачка, наблюдавайки задълбочаващата се тревога на дракончето. Внезапно Мин спря и категорично отказа да продължи.

— Какво има, Мин?

Дракончето се вцепени, опашката му се изправи, зъбите му се оголиха. Враг. Съдейки по закрилничеството, демонстрирано преди от Мин, би могъл да бъде кой ли не, но от тази страна на планината всеки можеше да бъде враг. Миранда угаси светлината и се придвижи до стената, опитвайки се да остане незабелязана. Мин бавно и тихо започна да се промъква. Когато входът на пещерата се оказа достатъчно близо, Миранда видя какво бе подушила приятелката й.

Не един, а двама Елитни покорно стояха на пост на входа. Елитни, след цялото това време?! Контингент от легендарните ветерани я бе последвал тук, но това бе преди месеци. Би трябвало вече да са се отказали. Очите на Миранда паникьосано се стрелнаха наоколо. Попаднаха на Мин, която се канеше да ги нападне.

— Мин, не — настоятелно прошепна девойката в ухото й. — Не можем. Ако ги убием и те не докладват, началниците им ще разберат, че нещо се е случило. Защо инак Лейн би ги оставил живи? Трябва някак да се промъкнем покрай тях.

Прииска й се да притежаваше, макар и частица от умението за промъкване, което имаше Лейн. Несъмнено се бе изнизал край тях без проблеми. Девойката започна да преценява заклинанията, с които разполагаше. От никоя дегизировка нямаше да има полза, а и се съмняваше, че щеше да е в състояние да създаде убедителна такава. Невидимостта щеше да свърши работа, но Дийкън тепърва я усъвършенстваше, а Миранда далеч не бе имала успех с малкото, което бе овладяла. Можеше да ги приспи, но внезапната им загуба на съзнание щеше несъмнено да показва, че някой е преминал. Не, ако искаше да успее, трябваше да бъде внимателна.

Бавно, едва забележимо, насочи влиянието си и накара очите им да натежат съвсем леко. С изключителна предпазливост усили заклинанието. Бавно, леко. Забеляза единият от тях да се олюлява, подпирайки се, а другият се прозина. Бавно. Първият се доближи до стената, за да се подпре. Няколко минути по-късно се плъзна на земята, за да се настани по-удобно. Колегата му стори същото. След още няколко минути двамата спяха от двете страни на входа. Доколкото можеха да преценят, идеята бе тяхна.

След като напомни на Мин да не ги закача, Миранда премина покрай безчувствените войници. За щастие други ратници нямаше. Имаше само двуместна палатка, чифт коне и още една палатка, побрала провизии. Миранда надникна в последната и откри всякакви дажби и екипировка. Елитните бяха стояли тук близо половин година и припасите щяха да им стигнат за още няколко месеца. Девойката си взе грубо кафяво одеяло от една купчина край задната част на палатката, както и по една от наличните видове дажби, без да си прави труда да гледа какво точно задига. Изключително внимаваше, всичко от което взимаше да не бъде забелязано. Увила одеялото около себе си и натъпкала провизиите в торбата си, Миранда потъна в гората, ширнала се около пещерата.