Стивен Дональдсон - Прокобата на Господаря Гад

Не преувеличаваха в нищо, но думите отекваха толкова непоносимо, че не биваше никога да бъдат произнасяни. А безстрастният глас на лекаря продължаваше:

„Докато изучавахме болестта на Хансен, стигнахме до извода, че тя поставя пред пациента два проблема, присъщи само за нея. Тези затруднения са свързани помежду си и не се появяват при която и да е друга болест. Затова психическото бреме за жертвата на проказата е по-голямо от телесното. Първият проблем е в отношенията ви с другите хора. За разлика от левкемията днес или от туберкулозата през деветнайсети век, проказата не е и никога не е била «поетична» болест, на която може да се придаде романтичен ореол. Тъкмо напротив. Дори в обществата, където не мразят болните си за разлика от нас — американците, прокаженият винаги е бил обект на страх и презрение. Отхвърлят го и най-близките му хора заради рядък бацил, неподатлив на предвиждане и контрол. Проказата не е смъртоносна и средностатистическият пациент може да се надява на още трийсет, дори на петдесет години живот… като прокажен. Заради този факт, съчетан с все по-голямото осакатяване от болестта, именно прокажените се нуждаят най-много от подкрепата на околните. Но на практика всички общества обричат своите болни на изолация и отчаяние. Заклеймяват ги като престъпници и дегенерати, като изменници и злодеи. Изхвърлят ги от редиците на човешката раса, защото науката още не е успяла да разгадае това страдание. Навсякъде и във всяка култура прокаженият винаги е бил олицетворение на всичко, от което хората се страхуват и отвращават — гласно или негласно.

Това отношение се дължи на няколко причини. Първо, болестта загрозява и причинява лоша миризма, която е натрапчиво неприятна. Второ, въпреки дългогодишните изследвания хората отказват да повярват, че нещо толкова очевидно, грозно и загадъчно не е заразно в обичайния смисъл. Ние не можем да си отговорим на много въпроси за бацила и това само подклажда страха. Няма как да сме сигурни, че докосването, дъхът, пипнатата храна или водата не разпространяват болестта. И щом няма естествено, доказано обяснение за нея, хората я тълкуват как ли не, но винаги като зло — доказателство за престъпление, за извращение, за поквара. Свидетелство за божие наказание или белег на психическо, духовно, нравствено падение и вина. И настояват упорито колко е заразна въпреки данните, че рискът е минимален дори при децата. Ето защо на мнозина от вас ще се наложи да живеят, без да ги подкрепя дори един-единствен човек.

Това е една от причините да смятаме беседите с психотерапевти за толкова важни. Опитваме се да ви помогнем в привикването към самотата. Голяма част от пациентите, напуснали нашето лечебно заведение, не изживяват всички години, които им остават. Отхвърлянето ги смазва и те губят мотивация, занемаряват грижите за себе си и придобиват активна или пасивна самоубийствена нагласа. Оцеляващите намират все някого някъде, който охотно им помага да съхраняват желанието си за живот. Или откриват у себе си силата да го сторят.

По какъвто и път да поемете, едно нещо няма да се промени — отсега до деня на смъртта ви проказата ще бъде най-същественият факт във вашия живот. Тя ще определя всяка подробност във всекидневието ви. От мига на събуждането до мига на заспиването ще бъдете принудени да насочвате цялото си внимание към всички трудности и препятствия, които ви се изпречат. Не можете да си позволите отдих. Не можете да търсите разтуха във видения наяве и разсейване. Всичко, което натъртва, ожулва, изгаря, чупи, драска, мушка или отнема силите ви, може да ви осакати или дори да ви убие. А започнете ли да мислите за всичко в живота, което е недостижимо за вас, лесно е да стигнете до отчаяние и самоубийство. Виждал съм го неведнъж.“

Пулсът на Томас се ускоряваше, от потта чаршафите залепваха за кожата му. Гласът в кошмарите оставаше същият, не се стремеше да го наплаши, не се наслаждаваше на страха му. Но сега думите бяха като омраза — зад тях зееше огромната отворена рана на пустотата.

„Стигнахме до другия проблем. Дори да ви изглежда просто, ще откриете колко голяма може да бъде бедата. Повечето хора зависят напълно от осезанието си. Всъщност целият набор от реакциите им спрямо света наоколо се опира на него. Ако ще да се съмняват в очите и ушите си, докоснат ли нещо, те знаят, че е истинско. Длъжни сте да се преборите и с тази зависимост. Вие сте разумни същества. Използвайте мозъците си. Използвайте ги, за да разпознавате опасността. Използвайте ги, за да се научите как да съхраните живота си.“