Стивен Дональдсон - Прокобата на Господаря Гад

Когато го настаниха в стаята — квадратна килия с най-обикновено бяло легло и стерилно бели стени, лекарят реши да действа другояче.

— Господин Ковенант — отсече изведнъж, — явно не разбирате от какво сте застрашен. Елате с мен, искам да ви покажа нещо.

Томас излезе с него в коридора и лекарят продължи:

— Във вашия случай имаме първична форма на болестта на Хансен и както изглежда, не можем да установим източника на заразата. Осемдесет процента от случаите в страната са свързани с хора, които в детството си са били изложени на болестта в други страни, обикновено с тропически климат. И поне знаем къде са се заразили, дори да не ни е известно как и защо се е случило. Общо взето, хората с вторична форма на проказа са израснали в места, където тази болест не е непозната и необичайна. Твърде скоро разбират какво ги е сполетяло, тоест имат по-голям шанс да потърсят помощ навреме. Сега искам да ви запозная с още един пациент — единствения друг случай на първична форма в момента. Живял като отшелник в планините на Западна Вирджиния. Не знаел какво става, докато от армията не го потърсили през войната, за да му съобщят, че синът му е загинал. Щом офицерът го видял, веднага се обадил в районната медицинска служба, а оттам го изпратили при нас.

Лекарят спря до съвсем същата врата като онази на стаята на Томас. Почука, но не изчака някой да се обади отвътре. Отвори, хвана Томас за лакътя и го накара да влезе.

Още на прага в ноздрите на Томас нахлу тежка воня като от развалено месо, захвърлено в отходно място. Тя надвиваше дори миризмата на карболова киселина и мазила. Смрадта се носеше откъм смалено тяло, седнало накриво на бялото легло.

— Добър ден — каза лекарят. — Водя ви Томас Ковенант. И той е с първична форма на проказа, но, изглежда, не проумява колко е опасно положението му.

Другият пациент бавно вдигна ръце, сякаш искаше да прегърне новодошлия.

От китките му бяха останали подути чуканчета — лишени от пръсти буци розово месо, белязани с напукани корички и язви. Жълтеникава гной се процеждаше през мехлемите. Тези буци висяха в края на тънки, изкривени ръце като съчки, намерени в гората. Дори скритите от пижамата крака напомняха за чворесто дърво. Едното стъпало бе проядено наполовина, остатъкът от другото представляваше огромна незарастваща рана.

Устните му помръднаха и Томас се вторачи в лицето. Помътнелите очи бяха като кратери. С бяло-розовата си кожа човекът приличаше на албинос, но тя се кривеше и слизаше от очите на вълни и бразди подобно на разтопена и застинала лава. По краищата на тези вълнички изпъкваха гнойни възелчета.

— Самоубий се — изстърга страшно гласът, — вместо да търпиш това.

Томас се отскубна от лекаря, изтича в коридора и съдържанието на стомаха му опръска чистите стени и пода.

В онзи миг се закле да оцелее.

Живя в лепрозариума повече от половин година. Бродеше из коридорите като сащисано привидение, свикваше със задължителния ЗКТ и другите умения за поддържане на живота, изтърпяваше намусен часовете, през които лекарите го просвещаваха за проказата, лечението и възстановяването. Скоро научи, че според тях психиката на пациента е ключът към лечението. Но той отказваше да говори за себе си. В него се натрупваше и растеше кораво ядро от непримирим гняв. Беше сигурен, че заради вбесяваща чудатост на нервите усеща двата пръста, които загуби, по-живи от останалите. Десният му палец все се свиваше да напипа тези отрязани пръсти, но сепнато достигаше само белега. А помощта на лекарите му напомняше за тази странност. Оскъдно и сухо предложената от тях надежда бе породена от също толкова осакатено въображение.

Седмици наред набиваха в главата му внушенията си и накрая започна да ги сънува нощем. Наставленията обсебиха опустошения пейзаж на съзнанието му. Вместо истории и страсти сънуваше лекции.

„Проказата — чуваше Томас нощ след нощ — е може би най-необяснимото страдание, на което е изложено човечеството. Тя е загадка досущ като необикновената, тънка граница между живата и неживата материя. Е, да, знаем някои неща за нея. Не е смъртоносна. Не е заразна по същия начин като другите болести. Въздейства чрез разрушаване на нервите, най-често в крайниците и роговицата на очите. Тя осакатява преди всичко защото отнема на тялото способността да се пази чрез усещанията и да реагира на болката. Може да доведе болния до пълна безпомощност, крайна уродливост на лицето и крайниците и слепота. Освен това е необратима — отмрелите нерви не могат да се възстановят. Знаем и че подходящото лечение може да спре разпространението на заразата в организма и щом бъде прекратено увреждането на нервите, съответните лекарства и други средства контролират заболяването през целия останал живот на пациента. Не знаем обаче защо или как конкретният човек се заразява. А щом се разболеете, няма надежда за пълно възстановяване.“