Стивен Дональдсон - Прокобата на Господаря Гад

В град с не повече от пет хиляди жители всичко беше събрано нагъсто. Томас стигна и до търговския център. През голямата стъклена витрина можеше да види няколкото гимназистки, избиращи евтини бижута, облегнати на щанда в предизвикателни пози. В гърлото му заседна буца. Усети се, че тези бедра и гърди го изпълват с неприязън — извивки, чакащи ласките на други мъже, но не и неговите. Той беше импотентен. С отмирането на нервите му сексът стана поредното нещо, което загуби. Нямаше как да облекчи нагона, ако ще да се докара до полуда с фантазии. Ненадейно видение едва не заличи от съзнанието му тротоара и хората пред него. Джоан носеше нощницата, която й бе купил, и гърдите й очертаваха примамливи сфери под тънкия плат. Томас изстена: „О, Джоан, как можа да го направиш? Едно болно тяло засенчва ли всичко друго?“.

Напрегна рамене все едно се канеше да удуши някого и потисна спомена. Такива приумици бяха слабост, която не можеше да си позволи, длъжен беше да ги стъпква безмилостно. Каза си, че предпочита омразата. Озлобените оцеляват. Дали горчилката не остана единственото, което беше способен да вкуси?

Откри уплашено, че стои насред тротоара, стиска юмруци, а раменете му треперят. Застави се грубо да тръгне отново. И в същия миг се блъсна в някого.

Нечист изгнаник!

Мъжът, на когото налетя, май бе облечен в изцапана, червеникавокафява престилка. Но Томас не спря да му се извини. Продължи напред, за да не преживее страха и отвращението и у този човек. Съвсем скоро походката му си възвърна механичната равномерност.

Този път доближи зданието на електрическата компания. Наскоро тя добави още една причина, подтикнала го да плати лично сметката си за телефон. Преди два месеца им изпрати чек за малка сума, защото не използваше много уреди. Върнаха му плика неотворен с прикачено уведомление, че лице, пожелало анонимност, е внесло аванс на негово име, който ще стигне поне за една година.

След дълго умуване той осъзна, че ако не се възпротиви на събитията, скоро не би имал никакъв стимул да се появява сред хората. Ето защо измина трите километра с намерението да плати сам сметката — искаше да покаже на себеподобните си, че не е съгласен да го лишат от статута му на човек. Разярен от отхвърлянето, той реши да се опълчи и да отстоява правата си, които му даваше фактът, че е от една кръв с тях.

Лично… Ами ако е закъснял? Ако сметката вече е платена? Тогава за какво изобщо дойде?

От тази мисъл пулсът му се ускори. Томас тутакси прехвърли вниманието си към задължителния ЗКТ и пак се вторачи в окачената над входа табела на „Бел“, която вече беше съвсем близо. Продължи, подтикван от напрежението, и установи, че в ума му в такт с крачките звучи песничка. Спомни си думите:

Глупавото стихче отекваше присмехулно, грубоватият му ритъм го връхлиташе обидно в бавна мелодия, подходяща за стриптийз. Томас се питаше дали някоя затлъстяла богиня нейде из мистичните небеса на мирозданието не стъкмява непохватно уродливата му съдба. „Момченце златно“, как пък не…

Но дори да отблъскваше тази мисъл с подигравка, по едно време той наистина беше златно момче. В някакъв смисъл. Щастливо женен. Имаше син. Написа роман в упоението на невежеството си, а после гледаше как цяла година книгата му се задържа в класациите за бестселъри. Затова сега разполагаше с предостатъчно пари.

„Колко по-добре щеше да бъде за мен, ако знаех, че пиша такава книга…“

Но тогава не знаеше. В онези дни дори не вярваше, че ще намери издател. Току-що се бе оженил за Джоан и двамата не мислеха нито за пари, нито за успех. Самият чист акт на сътворението възпламеняваше неговата фантазия, а подклаждащата душата магия на нейната гордост и съпричастие го превръщаха в мълния, която не угасваше след частица от секундата, а горя неспирно цели пет месеца в проточилото се буйство на виталността. То сякаш сътворяваше земните простори от нищото единствено чрез неукротимата сила на сиянието си — хълмове и канари, превити от неистов вятър дървета, обладани от нощта хора. Вдъхваше им живот ослепително белият лъч, забил се обратно в небесата от гръмоотвода на писането. И когато завърши книгата, се чувстваше изцеден и удовлетворен като от страстен миг, побрал любовните желания на цял един живот.

По онова време не му беше никак леко. Имаше толкова мъка във върховете и бездните, които превръщаха всяка написана дума в очертания от засъхнала черна кръв. А той не беше от хората, радващи се на висините, не преживяваше безгрижно тези необуздани емоции. Но въпреки всичко беше великолепно. Неспирното, съсредоточено в една посока напрежение изглеждаше най-чистото нещо в живота му. Величавата фрегата на душата му преплава славно този дълбок и опасен океан. Накрая изпрати ръкописа по пощата с чудата, но безметежна увереност.