Стивен Дональдсон: Прокобата на Господаря Гад

— Иска да го прочетете — каза пак момчето.

— Не ме докосвай — промърмори Томас към пръстите, вкопчени в ръкава му. — Болен съм от проказа.

Но когато се озърна, момчето го нямаше.

Объркан, Томас огледа бързо улицата, но момчето се бе изпарило. Тъкмо се обръщаше отново към стария просяк и вниманието му бе приковано от златните букви на входа — „Телефонна компания «Бел»“. Внезапният пристъп на уплаха прогони от ума му всичко друго. Ами ако… Това беше целта. Дойде тук лично, за да заяви своето човешко право да плаща сам сметките си. Ами ако…

Той се опомни насила. Болният от проказа не бива да тъне в догадки. Без да съзнава какво прави, напъха листа в джоба си и с мрачно усърдие се зае със ЗКТ. После се съсредоточи и закрачи към вратата.

Забързан мъж едва не се блъсна в него на излизане, но го позна и отстъпи заднешком, с изведнъж посивяло лице. Стреснат, Томас също забави устрема си, малко оставаше да изкрещи: „Болен от проказа! Нечист изгнаник!“. Спря, позволил си това кратко забавяне. Мъжът пред него беше адвокатът на Джоан в бракоразводния процес — нисък и закръглен човек, преливащ от онова дружелюбие, така присъщо и на неговата професия, и на проповедниците. Томас имаше нужда от тези мигове, за да се опомни от уплахата в погледа на мъжа. Неволно се засрами, че му е причинил това, и в първия момент не успя да си възвърне неотстъпчивостта, тласнала го към града.

Но тутакси се вбеси. Срамът и яростта се бяха сплели неразделно в него. „Няма да им позволя да се държат така с мен. По дяволите! Нямат право.“ Само че не беше лесно да заличи изражението на адвоката от мислите си. Тази погнуса беше неоспорим факт като самата проказа — не допускаше никакви съмнения за право или справедливост. А тъкмо болният от проказа не бива да забравя смъртоносната реалност на фактите.

„Защо ли не съчиня стихотворение…“, рече си Томас.

Със смях, да. Това се казва истинско прозрение.

„За толкова малко години изчерпах ли смеха на целия си живот?“

Чувстваше, че си задава важен въпрос. Смееше се, когато приеха за издаване романа му. Смееше се и на мимолетните сенки от безмълвни мисли като океански течения по личицето на Роджър. Смееше се, щом погледнеше книгата, в която се превърна написаното. Смееше се на името си в класациите за бестселъри. Хиляди причини, значими или дребни, провокираха веселието му. А когато Джоан питаше какво е толкова смешно, той можеше само да отвърне, че всеки изблик го зарежда с идеи за следващата книга. Все едно дробовете му се насищаха с въображение и енергия. Прихваше всеки път когато не можеше повече да сдържа радостта си.

Но Роджър стана на шест месеца, преди романът да превърне баща му в знаменитост, а след още шест месеца Томас незнайно защо още не се бе захванал да пише. Преливаше от твърде голямо изобилие на идеи. И все не успяваше да направи подбор.

Джоан не одобряваше това безметежно безделие. Взе Роджър и остави съпруга си в техния дом, където имаше и отделна къщурка, чиито две стаи трябваше да му бъдат кабинет при поточето до границата на имота. На тръгване му заръча строго да се заеме с писане, докато тя показва Роджър на роднините си.

Това беше повратният момент. Камъкът се търкулна към глинените му нозе — глухо трополене като предвестие за удара, отсякъл го от света с точността на хирург, който изрязва гангрена. Той чу предупреждението, но не му обърна внимание. Тогава не знаеше какво означава.

Вместо да се замисли какво означава този тих тътен, помаха за сбогом на Джоан — съжаляваше, че тя тръгва, но уважи решението й. Вече бе прозрял, че е права — не би започнал да работи, ако не остане сам поне за малко. Възхити се на умението й да направи нужното, колкото и да му беше мъчно, че се разделят. Щом отнеслият я самолет се издигна над хоризонта на неговия свят, той се върна във фермата, затвори се в кабинета, включи електрическата пишеща машина и написа посвещението в началото на следващия си роман:

На Джоан — моята повелителка на възможното.

Пръстите му се плъзгаха неуверено по клавишите. Написа правилно изречението чак третия път. Липсваше му обаче усетът на мореплавател за надвисналата буря.

Пренебрегваше и бавно трупащото се смъдене в китките и глезените. Само потропваше с крака, за да се отърве от все по-силното изтръпване на ходилата. И когато откри безчувственото лилаво петно на дясната си ръка в основата на кутрето, не се замисли. Само ден след заминаването на Джоан вече се бе улисал в сюжета на книгата. Образи се изливаха като водопад във въображението му. Непохватните пръсти бъркаха и най-простите думи, но въображението не се препъваше. Не му се искаше да се занимава с натрупващата се гной под раничката в средата на онова лилаво петно.