Стивен Дональдсон - Прокобата на Господаря Гад

Събуждаше се сам в леглото си, облян в пот, облещен, с устни, изопнати от хленч, който напираше да се промъкне през стиснатите зъби. Сън след сън, седмица след седмица. Ден след ден той се пришпорваше мислено, за да напуска измамното убежище на болничната си стая.

Но нищо не променяше решението му. Виждаше пациенти, попаднали за пореден път в лепрозариума, изтормозени от повторните набези на болестта. Те не успяваха да изпълнят неотклонното изискване на вечното си мъчение — да се вкопчат в живота, без да жадуват за онова, което го прави толкова скъпоценен. Цикличната им дегенерация го караше да проумее, че кошмарите му дават всичко, необходимо за оцеляването. Те го сблъскваха неспирно с жестоките и неумолими правила на проказата. Показваха му, че единствено в пълното посвещаване на тези правила ще намери защита срещу загнояването, разяждането на плътта и ослепяването. През петия и шестия месец в лепрозариума упражняваше ЗКТ и другите навици с маниакална прилежност. Броеше наум часовете между дозите лекарства. И когато изпуснеше дори за малко ритъма на борбата си с болестта, се насъскваше с проклятия.

За седем месеца лекарите се увериха, че усърдието му не е преходна фаза. Успокоиха се, че засега развитието на болестта е спряно. И го изпратиха вкъщи.

Когато се върна във фермата към края на лятото, той си въобразяваше, че е подготвен за всичко. Събра воля да понесе липсата на всякакви вести от Джоан и смущаващата погнуса на бившите си приятели и познати… макар че проявленията й все още му докарваха главозамайващи пристъпи на ярост и отвращение към себе си. Когато видя отново вещите на Джоан и Роджър и опустелите конюшни, сякаш киселина се разля и в бездруго уязвената му душа… но той забиваше пети в земята и не позволяваше на болката да го завлече в бездната.

И все пак не беше готов за всичко. Провери повторно дали не е получил писмо от Джоан и поговори по телефона с адвокатката, на която бе поверил делата си. После отиде в къщурката сред дърветата и седна да прочете всичко, което бе написал за новата си книга.

Непрогледната оскъдност на текста го порази. Ако кажеше, че това е смехотворна наивност, би се похвалил. Трудно му беше да осъзнае, че самият той е отговорен за този повърхностен боклук.

През нощта препрочете първия си роман, превърнал се в бестселър. След това извънредно предпазливо нареди дърва в камината и ги запали, за да изгори и книгата, и ръкописа. Пречистване чрез огън… „Дори да не напиша и дума до края на живота си, поне се отървах от тези лъжи. Имал съм въображение ли? Как е възможно да съм бил толкова самодоволен!“

Наблюдаваше разпадането на листовете в сивкава пепел. Заедно с тях изгоряха и всякакви намерения да продължи да пише. За пръв път разбра поне отчасти защо лекарите му втълпяваха, че е длъжен да потисне въображението си. Не можеше да си го позволи — то щеше да го подсеща за Джоан, за радостта и здравето. Ако се измъчваше с недостижими желания, щеше да отслаби вкопчването си в правилата, даващи му шанс за оцеляване. Въображението би го убило, би го изкушило или подлъгало към самоубийство, отчайвайки го с невъзможността да има нещата, които би поискал да има.

На следващата сутрин се зае да подреди живота си.

Първо намери стария си бръснач. Дългото острие от неръждаема стомана лъска като подигравателна усмивка на светлината на флуоресцентната лампа в банята. Но Томас го наточи старателно, сапуниса лицето си, притисна бедра в ръба на мивката и опря острието в гърлото си. Усещаше го като линия от леден огън, неоспорима заплаха от пролята кръв, гангрена и събудила се проказа. Ако лишената от два пръста ръка трепнеше, можеше да го обрече на гибел. Но той охотно пое риска, за да си наложи дисциплина, да изостри осъзнаването на безмилостните правила, да смаже докрай ината си. Превърна бръсненето в ритуал на всекидневния сблъсък с болестта.

И започна да носи в джоба си сгъваемо ножче. Щом усетеше колебание, щом го заплашеха спомени, надежди или обич, изваждаше ножчето и опираше острието в китката си.

След първото бръснене разтреби къщата. Подреди наново всичко, за да елиминира докрай опасността от стърчащи ъгли, остри ръбове и скрити препятствия. Махна онова, което би го препънало или наранило. Искаше и на тъмно да минава безопасно навсякъде в къщата. Тя трябваше да се превърне в подобие на стаята му в лепрозариума. Вещите, застрашаващи здравето и живота му, бяха струпани в стаята за гости. Накрая я заключи и изхвърли ключа.