Стивен Дональдсон - Прокобата на Господаря Гад

„Истински човек — действителен във всякакъв смисъл, който признаваме — внезапно се озовава изтръгнат от света и поставен във физическа ситуация, която му се струва невъзможна: звуците имат аромат, миризмите носят цвят и перспектива, гледките са осезаеми, допирът притежава звучност и тембър. Там безплътен глас го осведомява, че е пренесен на това място като боец в името на оцеляването на Своя свят. Трябва да се сражава до смърт срещу защитник на друг свят. Ако бъде победен, ще умре, а неговият свят — истинският свят — ще бъде унищожен, защото му липсва присъщата сила да се съхрани.

Човекът отказва да повярва, че чутото е истина. Смята, че сънува или е обсебен от видения, и отказва да се впусне в измамната битка до смърт, щом не съществува «реална» опасност. Той е непоклатим в решимостта си да отхвърля привидното и не се брани, когато го напада защитникът на другия свят.

Въпрос: Поведението на този човек смелост ли е или малодушие? Ето го основният въпрос на етиката.“

„Етика! — изсумтя мислено Томас. — Кой, да му се не види, съчинява тези глупости?“

След секунда момичето се върна на гишето с озадачено изражение.

— Вие сте Томас Ковенант, нали? От фермата наричана Убежището? Господине, на ваше име е внесен аванс, който ще покрие сметките ви през следващите няколко месеца. Изпращал ли сте ни чек за по-значителна сума напоследък?

Томас се почувства зашеметен като от удар с юмрук и се подпря на плота. Без да съзнава, смачка листа. Виеше му се свят и чуваше ехтящи думи: „На практика всички общества заклеймяват, хулят, прогонват… Не можете да си позволите надежда.“

Прикова вниманието си в своите студени ходила и наболяващи глезени, докато се мъчеше да овладее импулса си да упражни насилие. Машинално остави смачканата хартия на плота пред момичето и се насили да говори небрежно.

— Впрочем не е заразна. Няма да я прихванете от мен, не се безпокойте. Не е заразна освен за деца.

Тя премигваше насреща му, все едно се чудеше на някакви неясни свои мисли.

Томас преви рамене в усилието си да задави напиращата в гърлото му ярост. Обърна се с цялото достойнство, на което беше способен, и излезе на огряната от слънцето улица, ругаейки и проклинайки наум.

Побеснял до замайване, той огледа пътя. Оттук виждаше града в цялата му зловеща проточеност. В посоката към фермата магазинчетата и офисите се редяха нагъсто от двете страни. От рязката светлина се почувства уязвим и самотен. Побърза да провери ръцете си за драскотини и ожулвания и тръгна припряно, но краката му стъпваха неуверено. Струваше му се, че бетонът е хлъзгав от отчаяние. Внушаваше си, че проявява доблест, като не се впуска в бяг.

Скоро Съдебната палата се извиси над него. Старият просяк не бе помръднал от тротоара пред нея. Още зяпаше към слънцето и мънкаше брътвежи. Табелата напомняше „Пазете се!“ като закъсняло предупреждение.

Когато доближи стареца, Томас остана поразен колко окаян изглежда. Просяците и фанатиците, пророкуващи края на света, нямаха място на тази улица под слънчевите лъчи. Смръщените, надменни очи над каменните колони не търпяха подобно въодушевление от отминали времена. Малкото монети, които старецът бе получил, не стигаха да се засити дори веднъж. Съчувствието жегна Томас за миг.

Просякът не помръдваше, не прекъсна съзерцанието на слънцето, но гласът му се промени и една дума се открои в смътния напев:

— Дай.

Заповедта май беше отправена към Томас и очите му неволно се вторачиха отново в паничката. Но този опит за принуда отново разпали гнева му. „Нищо не ти дължа!“, озъби се безгласно.

Преди да се отдръпне, старецът додаде:

— Предупредих те.

Съвсем неочаквано за Томас тези думи го поразиха като прозрение, побрало всичко преживяно от него през последната година. И гневът го тласна мигновено към решението. Лицето му се разкриви, пръстите му стиснаха брачната халка.

Досега не беше свалял нито веднъж от ръката си кръгчето от бяло злато — въпреки развода, въпреки непоколебимото мълчание на Джоан. Пръстенът му напомняше къде беше някога и какво е мястото му сега. Напомняше за погазени обети и загубена близост, за безпомощност. И за това, че поне в нещо си оставаше човек. Но сега издърпа ядно халката от лявата си ръка и я пусна в паничката.

— Струва повече от няколко монети! — отсече той и закрачи.

— Чакай!

Викът стигна до слуха му толкова властно, че Томас спря. Застана неподвижно и се помъчи да обуздае гнева си, когато усети, че старецът хваща ръката му. Тогава се обърна и погледна в очите му, бледосини и безизразни, все едно още се взираше в тайните на слънчевия огън. Човекът пред него беше изопнал рамене, преливащ от мощ.