Стивен Дональдсон - Прокобата на Господаря Гад

Докато падаше, го споходи смътното учудване, че е подранил — още не беше сгазен. Но страхът колата да не го премаже надделя. След всички усилия да се опази щеше да умре по този начин! За миг усети бездънна чернота зад слънчевите лъчи, блестящите витрини и свиренето на гумите. Светлината и асфалтът под бузата му бяха като нарисувани и сега черният фон се устремяваше да го връхлети. Мракът се просмукваше през светлината като студен лъч на нощта.

Томас си каза, че това е кошмарен сън. И нелепо си повтори думите на просяка: „Бъди верен на себе си. Провалът не е неизбежен“.

Тъмнината се стоварваше, поглъщаше деня и единственото, в което Томас беше сигурен, се оказа червен проблясък от полицейската кола — червена мълния, изгаряща и смъртоносна, пронизала челото му с остротата на копие.

Във време, измеримо само с ударите на сърцето, Томас се рееше сред мрака. Приковалият го червен лъч беше единствената отправна точка във вселена, която кипеше наоколо. Струваше му се, че би доловил могъщо разместване на земя и небе само ако знаеше накъде да погледне. Но чернотата и впитият в челото му нажежен лъч пречеха да се обърне и завихрените край него течения оставаха невидими.

Под натиска на безмилостната светлина усещаше ясно в слепоочията си всяко туптене, все едно не сърцето отброяваше ритъма на живота му, а умът. А тези удари бяха твърде бавни за уплахата, която преживя. Не схващаше какво го е сполетяло. Всеки тласък го разтърсваше като блъскане направо в мозъка.

Изведнъж кървавочервеното копие трепна и се раздвои. Той се движеше към светлината… или тя към него. Двете пламтящи петънца се оказаха очи.

В следващия миг чу смях — висок и пронизителен изблик на ликуване и затаена прастара обида. Гласът кряскаше подобно на зъл петел, известяващ зората на ада, и пулсът на Томас зачести от тези звуци.

— Успях! — изкикоти се гласът. — Аз! Мой е!

Томас доближи достатъчно, за да различи очите. Нямаше бяло, нямаше зеници. Червени кълба изпълваха кухините и бълваха светлина като лава. Челото на Томас се сгорещи.

Очите припламнаха, привидя му се, че подпалиха дори въздуха около тях. Пламъците се разстлаха в зарево.

Откри, че е попаднал в дълбока скална кухина. Стените й задържаха светлината след избухването на очите. Каменната повърхност беше гладка, но начупена на стотици плоскости с неправилни очертания, сякаш някой я беше издялал напосоки с нож. Навсякъде из пещерата зееха отвори, а високо над главата му таванът се събираше в гъст куп сталактити. Подът обаче беше равен, може би протъркан от безброй нозе. Сталактитите хвърляха червени отблясъци.

В кухината натежаваше остра воня с противен сладникав привкус, напомняща за горяща сяра, смесена със смрад на гниеща плът. Томас се задави и от нея, и от вида на съществото, чиито очи не му позволяваха да шавне.

На ниска площадка насред пещерата се беше присвила твар с дълги мършави крайници. Дланите й бяха широки и тежки като лопати, слабото превито тяло завършваше с глава, напомняща таран. В тази поза коленете стърчаха почти до ушите. Едната ръка се подпираше на пода отпред, другата държеше дълъг дървен жезъл, обкован с метал, целия издялан в сложни плетеници. Сивкавите устни се изопваха от смеха, в червените очи сякаш бълбукаше магма.

— Ха! Успях! — пак изпищя съществото. — Призовах го. С моята сила. Всички ви ще избия! — Облиза се и примлясна. — Господаря Лигоч! Господар! Аз!

То се изправи със скок и затанцува с лудешка гордост. Пристъпи към жертвата си и Томас се сви от неподатлива на разума погнуса.

Изчадието стисна жезъла по средата с двете си ръце и закрещя:

— Ще те убия! Ще ти взема силата! Всички ви ще смажа! Аз ще бъда господаря Лигоч!

И тутакси вдигна жезъла, като май се канеше да го стовари върху Томас.

Но в пещерата проехтя друг глас, нисък и плътен, толкова мощен, че се разнесе навсякъде. С такава затаена заплаха за гибел би проехтяла бездънна пропаст.

— Отдръпни се, Скален червей! — заповяда гласът. — Тази плячка не ти е по мярката. Аз ще го взема.

Съществото рязко обърна лице нагоре и се развика:

— Мой! С моя Жезъл! Ти видя. Призовах го. Ти видя!

И Томас се загледа към тавана, но не видя нищо освен скупчените каменни шипове.

— Но не и без помощ — възрази боботещият глас. — Жезълът не ти беше по силите. Щеше да го унищожиш заради глупавото си нетърпение, ако не те бях научил да си служиш с поне някои от свойствата му. А помощта ми си има цена. Прави каквото искаш, но аз ще взема плячката. Принадлежи ми.