Стивен Дональдсон - Прокобата на Господаря Гад

След това отиде да заключи и къщурката в края на имота. Отвъртя бушоните, за да не пламне заради някое късо съединение.

Накрая дълго ми ръцете си с мрачно старание. Не можеше да се сдържи, твърде силно се бе натрапила представата за смрад.

Нечистият прокажен изгнаник…

През цялата есен балансираше на ръба на лудостта. У него напираше настървение, мушкаше го хаотично като копията, с които раздразват бик по време на корида. Мъчеше го нужда да се наспи, но все не успяваше да я утоли, защото сънищата му бяха прогонени от кошмари за загниваща плът. В будните часове пък не успяваше да се отърси от гнусно, неизбежно противоречие. Не му се вярваше, че без помощта и насърчението на други хора би понесъл бремето на борбата с ужаса и смъртта. Но тъкмо ужасът и смъртта обясняваха, правеха разбираемо и едва ли не оправдаваха отхвърлянето, което го лиши от помощ и насърчение. А мисълта какво би го сполетяло, ако се провали в борбата, му беше непоносимо омразна. Не мразеше обаче хората, обрекли го на тази самота. Те изпитваха същите страхове като него.

Имаше само един изход от шеметното въртене в кръг — отровата в душата му. Превръщаше злостния гняв в опора, на която да крепи разсъдъка си. Нуждаеше се от яростта, за да оцелее, да сграбчи живота в задушаваща хватка. В някои дни не спираше да беснее от изгрев до залез.

Но с времето дори тези страсти се укротяваха. Изгнаничеството му беше част от правилата, неотменим факт като гравитацията, заразата и безчувствеността на поразените нерви. Не успееше ли да се вмести в калъпа на фактите, с него беше свършено.

Не знаеше как да реши противоречието. От него пръстите му се свиваха безпомощно и за малко да се пореже, докато се бръснеше. Без страст нямаше сили да се бори… а всички тези чувства се обръщаха срещу него. Но есента отминаваше и той все по-рядко проклинаше непреодолимото, което го направи затворник. Бродеше из гората зад фермата — висок слаб мъж с измъчени очи, равномерна походка на автомат, без два пръста на дясната ръка. Всяка тясна пътека, ръбест камък и стръмен склон му напомняха, че единствено с предпазливост опазва живота си и стига само да намали своята бдителност, ще се спаси безболезнено от всички несгоди, без някой да жали за него.

Не изпитваше нищо освен по-силна печал, когато докосваше кората на дърво, без да я усеща. Виждаше твърде ясно какъв край му предстои — душата му щеше да стане безчувствена като тялото и тогава щеше да бъде погубен окончателно.

И все пак умът му се избистри изведнъж и откри цел, когато научи, че някой е платил сметката му за ток. Този ненадеен подарък тутакси го накара да осъзнае какво се случва. Хората от града не само го отбягваха, но бяха и напът да го лишат от всякакви поводи да се мярка сред тях.

Когато за пръв път разпозна тази заплаха, му се прищя да отвори прозореца и да извика на зимата отвън: „Ами давайте! Дяволите ви взели, нямам нужда от вас!“. Но не беше толкова лесно да се справи със затруднението чрез показно равнодушие. Подранилата пролет в началото на март изтика зимата и Томас се убеди, че трябва да направи нещо. Та той беше човек като всички останали! Не беше длъжен да стои бездейно отстрани и да търпи, докато го отрязват от останалите като гангренясала рана.

Щом получи следващата сметка за телефон, събра смелост, обръсна се прилежно, облече дрехи от дебел здрав плат, намести краката си удобно във високи туристически обувки и пое по трикилометровия път към града, за да плати сметката си лично.

Така стигна пред входа на телефонната компания, обгърнат от опасения като задушлив облак около главата. Постоя пред златните букви, овладя се, бутна вратата със силата на бурен напор и застана наперено пред момичето на гишето, сякаш тя го бе предизвикала на двубой.

Опря длани на плота, за да не треперят. За миг устните му се изопнаха свирепо.

— Името ми е Томас Ковенант.

Спретнатото момиче скръсти ръце под гърдите си, за да ги понадигне и покаже по-съблазнителни. Томас се застави да я гледа в лицето. Нейният поглед се рееше безизразно покрай него.

— Слушам ви.

— Искам да платя сметката си.

„Тя не знае, още не е чула.“

— Разбира се, господине. Бихте ли ми казал номера си?

Щом чу цифрите, момичето тръгна с вяла походка към стаята с картоните.

Бавенето й го напрягаше, страхът заблъска в гърлото му. Трябваше да отвлече някак вниманието си. Бръкна рязко в джоба си и извади листа, който момчето му даде. „Иска да го прочетете…“ Приглади хартията върху плота и се взря в избледнелите напечатани букви: