Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Сърцето му се сви. Облекчтелите му прехвърляха мускули, гъвкавост, издръжливост. И с всеки дар рискуваха живота на един Посветител. Толкова много негови Посветители вече бяха загинали от ръката на Радж Атън, че не би дръзнал да иска повече дарове.

— Нищо не им е обещано — с извинителен тон промълви Йоме. — Никакво злато, никакви заплахи. Правят го единствено от любов към отечеството, нищо друго.

— Колко дара им каза да прехвърлят?

— Всичко, което успеят. Ако всички четирима облекчители работят цялата нощ, ще могат да прехвърлят над хиляда.

Габорн поклати глава, ужасен от цялото страдание, цялата болка, която щеше да причини на Посветителите. Усети ново разтърсване, последвано от желание да препусне още по-бързо. Погледна Йоме, но не й каза колко безмилостно е злоупотребила с доверието му. За новите Посветители щяха да са опасни не само такива като Радж Атън — самото предоставяне на дарове представляваше опасност. Понякога тези, които даряваха мускули, умираха от сърдечен инфаркт, а на онези, които даваха гъвкавост, им се разрушаваха дробовете и те умираха от задушаване.

— Защо? — попита Габорн.

Йоме поклати глава и очите й се напълниха със сълзи, сякаш искаше да му каже: „Съжалявам“. Вместо това изрече това, което я бе накарало да го стори:

— На хората сега им е необходимо да сме силни. Ако не успеем да убием Истинската властелинка, всичко останало няма никакво значение. Ако можех, сама бих взела дарове. Но не притежавам твоите дарби. Не посмях да хабя повече силари за себе си.

Габорн я изгледа смаяно. Като му предоставяха толкова много дарове на метаболизъм, неговите хора може би го обричаха на самотно съществуване, тъй като за няколко месеца щеше да остарее с години, а близките му щяха да продължат да живеят нормално. Всъщност те просто го жертваха.

Почувства се не само измамен. Нещо в него се скърши.

— Не ме гледай така — помоли го Йоме. — Не ме ненавиждай. Просто… Просто искам да оцелееш.

Лицето й изразяваше непоносима печал. Сякаш бе разкъсана на две.

— Животът за мен не е просто съществуване — отвърна той. — По-важно е какъв избор съм направил.

Йоме сложи ръце на страните му и го погледна дълбоко в очите. Дори сега той не отвърна на погледа й; не отделяше очи от устните й.

— Искам те — промълви тя. — Искам те до себе си и ще направя всичко възможно да те спася, каквото и да ми струва това.

Той затвори очи, безсилен да се противопостави на стореното от нея. Беше по-силна от него, по-склонна да поеме вината заради приетите дарове, да понесе позора, да жертва нещата, които обича, заради общото благо.

Останаха дълго така. След това тя го целуна по челото, по устните и по ръцете.

— Сега върви — добави Йоме. — Вече не мога да поддържам твоето темпо. Само ще те бавя. Ще те следвам, доколкото мога. Оставяй знаци по пътя.

Габорн кимна умислено и я погледна.

— Мога ли да взема тоягата на Ейвран? Да й я дам, когато я намеря.

Йоме му подаде тоягата от отровно дърво. Габорн се съсредоточи върху сетивата си и почна да изучава пътя напред. Да, стената на смъртта го очакваше само на няколко мили по-навътре в тунела.

„Или ще разчистя пътя пред Йоме — помисли си той, — или ще загина.“

Габорн дълго я задържа в прегръдката си и накрая пошепна в ухото й:

— Обичам те. Прощавам ти.

Обърна се и препусна през тунела двойно по-бързо, смаляваше се все повече и повече в далечината. Първо стана колкото юноша, след това колкото момче, после колкото прохождащо дете и накрая се скри зад завоя.

В зловонния затвор нещастните души се бяха сгушили в мрака около Ейвран, привлечени като молци от светлинката на пръстена й. Гледаха ту скъпоценния камък, ту нея.

Тя се опита да се надигне, но й прилоша. Главата й се завъртя и тя цялата плувна в пот.

— Дайте й вода — подкани ги дрипав старец.

След малко едно полуголо момиче донесе вода в шепите си и я поднесе към устните на Ейвран.

— В потока има още слепоци — съобщи момичето.

— Риба? — попита Ейвран.

— Риба — потвърди Барис. — Това е почти всичко, с което се храним. Под земята тече река и рибата изплува оттам. Нямаме огън, за да я приготвим, и има вкус на гранясало олио и сяра. Но можеш да изчоплиш малко месо от гръбнака и между костите.

Ейвран усети, че й се повдига. Денкът все още беше с нея.

— Вътре е останало нещичко — каза им тя. — Ябълки, лук, сирене, лешници и сушени плодове. Не е много, но си го разделете.