Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Имате ли нужда от помощ? — провикна се някой.

Шемоаз се обърна. На вратата стоеше осемнайсетинагодишен младеж. Беше висок и широкоплещест, с руса коса, която се спускаше върху гърба и челото, скривайки наполовина зелените му очи.

Шемоаз бе пристигнала в Ейбълтън само преди четири дни и все още не познаваше всички жители. Но не бе пропуснала да забележи младия мъж, който ореше нивата в ливадата срещу къщата на вуйчо й.

— Шемоаз — обади се леля й. — Това е Диърборн Хокс, наш съсед.

— Как сте? — поздрави го Шемоаз.

— Благодаря, добре — отвърна Диърборн. И продължи да я гледа, все едно леля й не съществуваше и сякаш искаше да й каже нещо, но не можеше да намери думите. Положително беше чул всичко за нея или най-малко онова, което разправяше вуйчо й. — О — подхвана несигурно той, — аз, ъъ, обещах на Ебер да дойда по-рано, за да помогна с почистването.

— В такъв случай — притече му се на помощ леля Констанс — ще ви оставя да се справите двамата, а през това време аз ще отида да изпека нещо.

Излизането й бе последвано от неловка пауза. Диърборн не помръдваше. Шемоаз разбираше какво изпитва. След седем месеца тя щеше да има бебе, а леля й и вуйчо й се опитваха да му намерят баща.

— Значи — измънка най-после Диърборн — не си тукашна?

— Не си ме виждал досега, нали? — попита Шемоаз.

— Щях да те запомня, ако бях — усмихна се сърдечно Диърборн. — Сигурен съм, че щях да те запомня. Аз, ъъ, аз живея оттатък ливадата, в старото имение.

Шемоаз го бе виждала — порутена постройка, остаряла още преди двеста години. Семейство Хокс беше многобройно, с поне десет деца, доколкото бе успяла да забележи. Диърборн имаше двама братя, които бяха почти колкото него.

— Виждала съм те — каза тя. — Най-големият ли си?

— Да — отвърна той. — И най-симпатичният. И най-работливият, и най-умният, и най-остроумният.

— Охо! Това сигурно много ти помага. Я кажи нещо умно.

На младия мъж сякаш му се прииска да си отхапе езика, задето се бе държал като глупак. Заби очи в тавана и най-после рече:

— Истински приятел е онзи, който ще поеме бремето ти, когато закъсаш, и ще пази тайните ти до гроб. Друг не заслужава да бъде наричан така.

Не беше точно умно или смешно. По-скоро беше вярно.

— Да не би да намекваш, че имам бреме, което някой трябва да поеме, и тайни, които някой трябва да пази?

— Не — смути се той. — Това е просто народна мъдрост.

Шемоаз съжали за хладното си посрещане. Той знаеше, че е бременна, а за останалото вероятно се досещаше. И все пак бе дошъл, изпреварвайки братята си, за да се срещне пръв с нея.

— В такъв случай — предложи тя — да видим дали си и толкова работлив, колкото умен.

След което двамата запретнаха ръкави и се хванаха на работа. Диърборн затъркаля старите бурета от дъното, за да направи място за хората. В някои от буретата живееха цели семейства торбалани и докато той ги търкаляше по пода, те подсвиркваха като обезумели, измъкваха се през дупките и се скриваха в тунелите, които бяха прокопали в стените на винарната.

Други бурета торбаланите бяха превърнали в хранителни складове, в които бяха домъкнали пшеница от нивите, изсъхнали череши и задигнати от градините жилави репи. Две бурета бяха превърнати в гробища, пълни с костите на животинките.

И миризмата им не можеше да се нарече приятна.

Когато леля Констанс донесе чай, половината бурета вече бяха изтъркаляни навън.

— Мисля, че трябва да ги изгорим — каза Шемоаз. — Целите са опикани от торбаланите.

Леля Констанс категорично се противопостави.

— Не, утре ще ги върнем на местата им. Торбаланите ще умрат от глад без хранителните си запаси, а в тях живеят и майки, които трябва да хранят малките си. — Тя хвърли многозначителен поглед към корема на Шемоаз. Вуйчо Ебер и леля Констанс бяха имали само една дъщеря, която бе починала съвсем малка, и вероятно затова тя се разчувстваше, когато станеше дума за деца. — Не ядат кой знае колко — някоя и друга паднала от дървото череша, мишки, плъхове и врабчи яйца, нищо и никакво. Винарната гъмжеше от плъхове, докато Ебер не донесе торбалани от замъка Силвареста. Те не обичат вино. Дойде ли есен, винаги донасяме сено, за да топли гнездата им през зимата.

— Значи вие сте ги донесли тук? — изненада се Шемоаз. — Аз мислех, че са диви.

— На юг, в Дънуд, живеят в пущинаците — обясни Констанс. — Но не и тук, скъпа. През зимата в планините е прекалено студено.

В Южен Хиърдън дивите торбалани създаваха големи неприятности и бирниците плащаха по две медни монети за всяка кожа. Много бедняшки семейства си спестяваха плащането на данъци, като събираха парични помощи срещу кожите им. Но вуйчо Ебер и леля Констанс, изглежда, не бяха от тези, които биха утрепали торбалан за няколко монети.