Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Шемоаз усети, че сърцето й прескача. Знаеше твърде малко за подобни неща. Беше чувала за миньори, които копаят желязо от паднали звезди, и си представяше, че валят като картеч от катапулт. Но това не можеше да е вярно. Падащите звезди бяха горещи. Не можеха да са картеч, а по-скоро огнен дъжд от небето — огън и разтопено желязо. След снощния метеорен порой с ревящите по небето огнени топки не й бе трудно да си го представи.

Вуйчо Ебер погледна Констанс крадешком — даваше й знак да не се обажда. Не искаше да притеснява Шемоаз с прибързани приказки какво би могло да се случи. Това я притесни още повече.

На Шемоаз й липсваше животът в замъка Силвареста. „Ако бях там — мина й през ума, — поне щях да чуя повече за предстоящата опасност.“ Дори в замъка да не знаеха повече от вуйчо Ебер, положително имаха информация за някои интригуващи подробности.

Но Шемоаз знаеше за далеч по-ужасяващи неща от метеорните дъждове, за които можеше да ги информира Габорн.

— Може би пристига още един Сияен на мрака — предположи тя.

Заплахата изпълни стаята като хладна мъгла. Констанс остави лъжицата до печката и започна да бърше ръцете си. После, за да смени темата, попита:

— И къде ще прекараме нощта?

— Мисля да използваме винарската изба — отвърна Ебер. — Вярно е, че е порутена и прашасала, но е прокопана дълбоко под хълма.

Допреди десетина години в имението имаше големи лозя. Лозовият стригач ги бе унищожил и Ебер нямаше възможност да ги засади отново. Затова бе дал земите на изполичари.

— В онези стари тунели? — възкликна съпругата му. — Но те гъмжат от торбалани!

Споменаването на дребните плъхообразни същества накара Шемоаз да потръпне.

— Торбаланите няма да имат нищо против компанията ни за една нощ — отсече Ебер. — Поканих и изполичарите да дойдат с нас.

— Та това е половината село! — възкликна Констанс.

— Поканих и другата половина — призна си Ебер.

Шемоаз го загледа зяпнала, а той остави хляба и млякото на масата, намести се тържествено на стола и зачака Констанс да му донесе закуската. После обясни:

— Няма къде другаде да отидат. Само някои имат мазета, а най-близките пещери са на мили оттук. Заедно ще сме в по-голяма безопасност!

— Чудесно — съгласи се с престорено въодушевление Констанс, докато сервираше надениците. — В такъв случай ще си направим пир.

Шемоаз и Констанс стигнаха пеша до избата, която се намираше на половин миля от хълма. Днес въздухът бе странен. Небето надвисваше ниско над главите им, пепеляво и мрачно. Пътеката към избата бе обрасла с висока трева, шубраци, бръшлян и горски маргаритки. Пред вратата растяха круши. Беше късна есен и само няколко сухи листа все още висяха по клоните.

С големи усилия накрая успяха да отворят портата. Старата винарна беше просмукана от миризма на плесен. Подът беше покрит с дебел слой прах. Ситните следи в него показваха пътечките на торбаланите. Купчина техни изпражнения гниеше до вратата.

— Ох! — изпъшка леля Констанс. — Каква мръсотия!

Избата бе прокопана дълбоко под хълма, та виното да отлежава при постоянна температура. Шемоаз остави вратата отворена, нагази в прахта и тръгна към потъналите в мрак складове в дъното. След двайсетина стъпки коридорът се разклони. Вдясно имаше малка работилница с чукове и пейки — тук бъчварят някога майстореше буретата.

— Е — каза Констанс, — по-тежките чукове са си тук, но изглежда, торбаланите са задигнали длетата и пилите.

Пред тях се простираха безкрайни редици стари бурета за вино. По най-близките лазеха крилати термити. Целият под беше кръстосан от пътечките на торбаланите. На едно буре бяха подпрени копията им, а на друго животинките бяха облегнали „конкал“ — плашило от сламки и съчки. Около него бяха надраскали с въглен странни рисунки. Никой не знаеше със сигурност предназначението им. Шемоаз реши, че сплашват враговете си с него.

Тя почука по най-близкото буре, за да провери дали вътре има нещо. Това събуди заспалите в него торбалани и те заръмжаха като язовци и засвириха паникьосани, докато се измъкваха през една дупка в задната част на бурето.

Много скоро цялата изба се изпълни с подобни подсвирвания, които на торбалански означаваха: „Какво? Какво?“

Като че ли кънтяха отвсякъде. Зад буретата Шемоаз зърна прокопани в стената малки дупки. Освирепели торбалани-воини, облечени в задигнати отнякъде парцали, показваха главичките си от тях.

— Каква мръсотия! — изпъшка отново леля Констанс. — Никога няма да успеем да я изчистим.