Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Никой не помръдна и не докосна денка, докато тя сама не го свали от гърба си и не им подаде храната. Не беше много, по ябълка или шепа лешници на всеки. И все пак хорицата бяха дълбоко впечатлени от жеста й и тя чу един от мъжете да ридае от благодарност, отхапвайки парченце лук.

Възцари се дълга тишина. Накрая се обади един старец с набръчкано лице и побеляла коса:

— Каза, че си от крепостта Хейбърд?

— Да — потвърди Ейвран.

— И аз съм оттам — продължи той. — Но вече не си спомням кой знае колко. Опитвам се да си представя тревата или слънчевата светлина, но не мога. Познавах доста хора, но лицата им…

Ейвран не искаше да говори за това. Не искаше да му каже, че крепостта е разрушена, че стените й са съборени от халите, а хората са изтрепани и изядени. Сигурно абсолютно всички познати на стареца бяха мъртви.

— Как ти е цялото име? — попита той.

— Уикс. Ейвран Уикс.

— О! — възкликна старецът. — В такъв случай трябва да си чувала за Фелдън Уикс?

— Така се казваше баща ми — отвърна Ейвран. — Познаваш ли го?

— Познавах го добре — продължи старчето. — Беше затворник тук, хванаха ни в едно и също сражение. Помня, че беше женен за една дребна женица, чиято усмивка грееше по-силно от звездите нощем. Но не си спомням за дъщеря.

— Бил е тук? — Ейвран не можеше да повярва.

Бяха й разказвали, че са го изяли халите. Не бе допускала, че може да е докаран тук долу.

— Все си мечтаеше да се прибере вкъщи — добави старчето. — Но не издържа дълго. Дори с дарове никой от нас не може да издържи дълго. А сега ни отнеха и даровете. Той почина веднага, щом това се случи.

Ейвран се вторачи в лицето му. Той бе познавал баща й. Беше само кожа и кости. Беше толкова слаб, че очите му сякаш щяха да изхвръкнат от кухините. Дрехата му представляваше някакъв сивкав парцал, завързан около слабините му. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще издъхне.

Ейвран внезапно осъзна какво се е случило. Радж Атън беше убил Посветителите в Синята кула. Тогава тя загуби собствените си дарове и се почувства толкова омаломощена, че й се стори, че ще умре. Колко ли по-ужасно би било, ако се бе озовала в този затвор само с един-два дара на издръжливост?

От очите й бликнаха сълзи и тя цялата се разтресе, сякаш всеки миг щеше да припадне.

— И баща ми е тук?

— Да — отвърна старецът. И посочи към стената, до която се белееха купчина кости, сред които ровичкаха раци-слепци. — Но от него не е останало нищо.

„Десет години“ — помисли си тя. Цели десет години бе седял тук долу, а тя бе закъсняла само с една седмица, за да се срещне с него.

Прокле халите, които бяха затворили всички тия нещастници тук, и пожела смъртта им — на всички до една.

Разплака се. Старецът протегна плахо ръка, сякаш молеше за разрешение да я успокои, и тя го сграбчи през врата и се сгуши на костеливите му гърди.

„Това можеше да са костите на собствения ми баща — мина й през ума. — Това можеше да е миризмата на неговата неумита плът.“

Усети мрачна ярост да се надига в нея и се закле да отмъсти.

— Тази нощ ще се скрием под земята! — каза вуйчо Ебер на Шемоаз. Тъкмо влизаше в стаята с ведро прясно мляко и самун хляб, които носеше от селището. — Така е наредил Земния крал. Да се скрием под земята. Току-що го чух в града от кралския пратеник.

Шемоаз вдигна очи от масата, където закусваше. Беше на гости в имението на вуйчо си в селището Ейбълтън в северните краища на Хиърдън. Вуйна й току-що бе запекла няколко наденици и я бе помолила да седне преди Ебер да се прибере. Напълно глухата й и полусляпа баба седеше в люлеещия се стол пред камината.

— Защо изпраща пратеници? — попита Шемоаз. — Можеше сам да ни каже, че сме в опасност.

— Не знам — отвърна вуйчо й. — Потеглил е към Мистария. Може би предупрежденията на Земния крал няма да стигнат толкова далеч. Или пък иска да е сигурен, че всички са предупредени, а не само Избраните.

Шемоаз огледа стаята с нарастваща уплаха. Бременността й беше още в началото, но през последните няколко дни само при споменаването за закуска й прилошаваше. Бе започнала да чувства онази слабост, която е чест спътник на бременността. И сядаше на масата единствено от уважение към добрите маниери.

А сега и това.

— Под земята? — попита тя. — Защо?

— Бас ловя, че е заради звездите — предположи леля Констанс. — Падат всяка нощ и всяка следваща нощ е по-зле от предишната!