Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Влизайте, влизайте — подкани ги кралят и застана встрани от входа. Побутна Боренсон навътре, като го потупваше по гърба.

Боренсон спря точно пред вратата: колебаеше се дали да влезе в помещението пред краля. В камината мъждукаше слаб огън и четири момичета печаха зеленчуци върху въглените. Подът беше покрит с дебели кожи и възглавници, а на ниска масичка беше поставена гарафа с няколко полупразни винени чаши около нея.

— Моля — подкани Криометес с жест Боренсон да влезе. Боренсон пристъпи навътре, следван по петите от краля, който продължаваше да го потупва по рамото като стар приятел. — Много съм доволен, че Зандарос ви подари живота. Ще сте много полезни.

В този момент Боренсон чу зад себе си изохкване, обърна се и видя Мирима да се свлича на пода. Принц Веразет се надвеси над нея и Боренсон забеляза в ръката му да проблясва златна игла. В същата секунда усети нещо да го убожда по рамото точно там, където го потупваше Криометес.

Той се опита да каже нещо, но не можа.

Рамото му моментално се вцепени и ръката му увисна.

„Отрова — мина му през ума. — Парализиращ наркотик.“

Сърцето му заблъска яростно от ужас, вледеняваща болка прониза ръката му. Инкарците бяха майстори в изкуството на отровата и хирурзите им използваха голям брой паралитични вещества, които извличаха от кожата на летящи гущери и всевъзможни растения.

Боренсон посегна към Криометес, опитвайки се да му нанесе смъртоносен удар, но стаята се завъртя като побесняла, мислите му се замъглиха и той просто го сграбчи, за да не падне.

В следващия миг краката му омекнаха и той рухна на килима.

Габорн и Йоме тичаха през подземния свят, като измерваха времето с ритмичния тропот на крачките си и с хриптенето на дишането си. Ребрата на тунела прелитаха край тях като бели хрущяли на гръклян. Габорн имаше чувството, че препуска през гърлото на свиреп звяр. Все по-надолу и по-надолу към неговия търбух.

Преследваше Съпруга на сенките неотклонно, минаваше през кошмарни тунели все по-надълбоко под земята с плувнало в пот чело, покрай бълващи сивкава тиня кални кратери, под направените от халите тръби от клей, в които свистеше пара. Колкото по-надолу се спускаха, толкова по-страховит и невероятен беше пейзажът. Струваше му се, че тича вече дни наред и че спира само за да накваси зажадняла уста от някое езеро с топла сярна вода или да похапне нещо от провизиите. Но нито водата уталожваше жаждата му, нито храната възстановяваше силите му.

Пътят извиваше из подземния свят, понякога по непреодолими за човешки крак пътеки — през вертикални комини, в които халите бяха издълбали ръкохватки и стъпенки.

Усещаше пред себе си огромната опасност — сега вече все по-близо — като някаква стена на смъртта.

Без да спира, разпростря сетива и за надвисващата над Карис опасност. Опита се да си представи своите Избрани, които бяха в безопасност. Но и тяхното бъдеще вещаеше смърт.

Отпил няколко глътки от едно езеро, опря гръб в стената, обви с ръце коленете си и наведе глава, като остави потта да се стича по брадичката му. Клечеше на пода на пещерата близо до някакъв зловонен поток, чийто бряг беше покрит с дебел слой черупки на раци-слепци, сякаш захвърлени нагръдници на брони.

— Какво има? — попита го Йоме.

Той се опита да обмисли отговора си.

— Разтревожен съм. Сигурно минава полунощ. Опасността в Хиърдън намалява. Предполагам, че нашите пратеници предупреждават хората да се скрият. Но над Карис опасността продължава да расте. Цяла вечер усещам… хората се събират. Почти всички, които Избрах в града, се завръщат. Чувствам, че се раздвижват, събират се заедно.

— Но нали ти им каза да се завърнат — напомни му Йоме.

— Не по този начин — отвърна Габорн. — В Карис има жени, които Избрах, както и деца. Много от тези дечица се връщат. Стотици и хиляди. Вероятно си мислят, че в замъка опасността е по-малка, отколкото в околните селища, но не е така. Вероятно си мислят, че могат да помогнат в сражението…

Той поклати унило глава. Представи си ги да подготвят отбраната на замъка. Жените сигурно изваряваха парцали за превръзки и приготвяха храна преди битката. Децата струпваха скални отломъци за катапултите и закрепваха пера на стрелите, докато мъжете укрепваха пробойните по стените на замъка.