Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Зандарос кимна, обърна им гръб и погледна към струпаните отзад мъже.

— Може би трябва да потърсите по-усърдно из вашите земи. Кралете на юга знаеха за него повече от мен. Срещу него преди известно време беше повдигнато дело, война „мейкфела ки“. Дайлан от Черния чук напусна битката и от много години никой не го е виждал. Казват, че може да е в Мистария, където всеки инкарец, който го потърси, ще бъде убит на място, а и той може да е отишъл още по на север.

Боренсон не обърна внимание на новината. Никога не беше чувал Дайлан Чука да е бил в Роуфхейвън. Но ако се страхуваше от инкарци, които са се заклели да му отмъстят, можеше като нищо да е къде ли не.

— Преди колко време се случи това? — попита Боренсон.

Крал Зандарос се обърна към един от кралете, възрастен мъж, почти старец.

— Шейсет и една години — отговори старецът. — Моля извинете лошия ми роуфхейвънски.

Крал Зандарос потупа Боренсон по рамото и се изправи, за да се оттегли.

— Ти и съпругата ти сте свободни да заминете, сър Боренсон. Крал Криометес ще ви каже всичко, което бихте искали да узнаете. Възползвайте се от нашето гостоприемство в Айселферион, докогато желаете.

С тези думи кралят тръгна да излиза. Един от благородниците зад него, висок мъж с буйна сребриста коса, облечен в черна туника, замърмори гневно и настоя за нещо.

Зандарос се обърна към Боренсон.

— Синът на сестра ми иска да ти зададе въпрос. Изглежда, вчера е сънувал лош сън. Убеден е, че един от моите племенници, Пилвин коли Зандарос, е мъртъв и че може да знаеш нещо за това.

Боренсон не знаеше какво да отговори. Виждаше гнева в погледа на високия мъж и не посмя да признае, че сам той го е убил.

Мирима заговори бързо с кротък и откровен глас:

— Именно Пилвин коли Зандарос стана причина за нашето посещение, ваше величество, тъй като се опита да убие коварно Земния крал.

— Да го убие коварно? — изненада се Зандарос.

— Носеше сандъче с послание, на което беше изрязано проклятие с руни на Въздуха. Твърдеше, че посланието сте изпратили вие.

Благородникът зад Краля на бурите неочаквано се уплаши и отстъпи назад. Зандарос пристъпи към него с блеснал поглед. Усмихна се зловещо, като котка, която обмисля как да поизмъчи мишка.

— Поднасям извиненията си — каза Зандарос. — В кралството ни никога не са липсвали интриги. Повярвайте ми, ще изплатим необходимите репарации. А ако Пилвин наистина е мъртъв, това само ме освобождава от неприятности.

— А какъв е отговорът ви? — попита Боренсон. — Какво ще благоволите да съобщя на крал Ордън?

Зандарос се обърна към него и кимна снизходително.

— Мисля, че бих искал да се срещна с този ваш крал, който е убил двайсет хиляди хали. Нещо наистина ме кара да се сражавам на негова страна. Потеглям след час. Надявам се да стигна планините при изгрев. Ще бъде ли благоразумно, милейди?

Зандарос погледна Мирима в очите, сякаш искаше да разбере дали такова е нейното желание. Нещо се беше случило между двамата, Боренсон бе сигурен в това.

— Да — отговори тя. Като че ли беше потънала в размисъл. — Той ще има нужда от особената ви сила.

Кралят на бурите се обърна и излезе, последван по петите от повечето лордове, с изключение на двама, които останаха до вратата. Единият беше застаряващият крал, който беше взел участие в разговора. Другият беше красив млад инкарец, облечен в черна коприна. Двамата толкова много си приличаха, че сигурно бяха баща и син.

— Аз съм крал Криометес — представи се отново възрастният мъж, — а това е синът ми Веразет. Нашето кралство е далеч на юг. Моля, последвайте ме.

Боренсон погледна неуверено Мирима.

— Моля — настоя Криометес. — Вие сте гости. Сигурно сте гладни.

Боренсон вече чувстваше в стомаха си спазми от глад. Гущерът, който беше изял предишната нощ, и малкото плодове не бяха кой знае какво.

— Да, гладни сме — призна той и си помисли: „Толкова гладни, че сме готови да ядем и инкарска храна“. И добави: — Благодаря.

Криометес го хвана за лакътя и го поведе обратно натам, откъдето бяха дошли.

— Насам — каза кралят. — Време е за пир. Нашата стая е много малка обаче. Съжалявам.

Стигнаха до голямата зала по сумрачни коридори. Залата беше пълна с млади инкарски лордове, облечени в черни мантии с качулки; под мантиите проблясваха ризници. Вече се подготвяха да потеглят с Краля на бурите. Във въздуха трептеше възбуда и се усещаше мирис на бран.

Крал Криометес ги поведе по един страничен коридор, а след това по оживени ходници, които сякаш нямаха край. Подминаваха един след друг покритите само с по една завеса входове, докато най-накрая кралят не ги насочи към някаква огромна зала.