Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Една година — добави стражът. — На края на годината трябва да престанат. И жертвата може да отвърне със същото: наема свои говорители. Веднъж пострадал от говорител, човек не може да страда отново десет години.

— И какво постигате, като лишавате човек от достойнството му? — запита Мирима.

— Ако има късмет — отвърна стражът, — жертвата се променя, израства. Има легенда за принц Асениян Шей. Брат му му обявил война. Говорителите на истина го изобличили за пороците му… — Стражът започна да ги отброява на пръсти: — Пропилял таланта си, бил жесток към животните, бил лаком, оставил баща си да умре, когато го причакали крадци. Списъкът не свършва. Всички се съгласили, че младият принц бил безсрамен. Но той успял да запази властта. Когато майка му умряла, той станал крал. Минали десет години. Брат му пак наел говорители. След внимателна проверка говорителите разказали само за достойнства на краля. Това много посрамило завистливия брат. Ето виждаш — заключи стражът, — ние сме цивилизовани. При нас не всички битки носят смърт. Ние можем да обявим война на имота на човека или на неговия разум. Така правят цивилизованите хора.

— Хм — изсумтя Боренсон. — Описваш вашето военно дело като целомъдрено, но и при вас нещата не винаги приключват чак толкова благополучно. Запознат съм с осемдесет и двата начина за водене на война. При по-умерените варианти целта ви е да унищожите само богатството или суетата, или репутацията на човека, но при най-зловещия — макоутатек ки — не ви задоволява единствено ликвидирането му, а целта ви е да заличите както бъдещето, така и миналото му. Плячкосвате владенията му, унижавате го пред народа му, заколвате съпругата и децата му, за да не остане и следа от семето му върху земята, и погубвате всеки, който се осмели дори само да спомене името му. Съгласен съм, че войната е позорно деяние, но и вие, инкарците, не сте намерили начин да избегнете ужасите й, а само сте я усъвършенствали.

— Внимавай какво говориш — не успя да скрие гневните нотки в гласа си стражът. — Някои казват, че начините на война трябва да се разширят, за да се води война и срещу град или семейство, дори да погребем цели нации.

Боренсон се изсмя заплашително.

— Бих искал да се срещна с тези приятелчета.

— Тогава имаш късмет — отвърна стражът. — Ще ги срещнеш.

— Какво искаш да кажеш? — попита разтревожена Мирима. — Кралят на бурите от тях ли е?

— Той не харесва Роуфхейвън, но не е един от тях. Но вие ще посетите… кеймън ту, празника за отдаване на почит. Ще присъстват владетели от цяла Инкара. Все ще срещнете някой, който иска да ви унищожи.

Боренсон заспа под плисъка на водата и се събуди на разсъмване, когато инкарците се размърдаха. През нощта облачната покривка се беше разкъсала и на небето блещукаха звезди. Задаваше се нов зноен ден. Десетки метеори се стрелкаха от небето в неспирно великолепие.

Боренсон усети морския бриз, чието ухание винаги го подсещаше за родния дом. Отнякъде отпред долиташе ревът на огромен водопад. На север небесният светлик огряваше голям град. Покрай брега се простираха идеално оформените квадрати на земеделските парцели, които призрачните инкарци обработваха нощем.

Бяха стигнали до покрайнините на столицата на Краля на бурите. Малко след това лодката се приближи до един оживен док, където рибари разтоварваха нощния улов. Стражите избутаха Боренсон и Мирима от лодката и ги поведоха по прашните улици.

Драктфериони осветяваха върховете на хълмовете в града. Групата се насочи към най-високия хълм, огрян от стотици свирепи пламтящи гущери. Боренсон разбра, че са стигнали в Айселферион, Огнения замък. За разлика от всички други пътища в Инкара, пътят, който отвеждаше към него, беше павиран с обли камъни, а клонестите дървета и тревата бяха поддържани в отлично състояние.

Щом стигнаха до основата на хълма, той видя огромна стела с тривърха корона отгоре. Оттук започваше резиденцията на Краля на бурите.

Стражата ги поведе нагоре по полегатия склон, след което се спуснаха през един тунел и стигнаха до железен портал.

Боренсон никога не беше попадал в инкарски тунел. Отворът му беше достатъчно широк, за да могат да се движат двама-трима души рамо до рамо, но недотам широк, за да мине каруца. Желязна врата пазеше входа му. Стърчащите от нея шипове можеха да спрат дори връхлитащ слон. Вратата беше отворена и те се спуснаха по дълъг коридор. По стените се виждаха отвори за наблюдение и пролуки за стрелба с лък. Пътят не беше осветен от свещници. Единствената светлинка идваше от бледия фенер на Боренсон. А единственият звук беше далечният тътен на разбиващите се в скалите вълни в основата на канарата. Щом стражите въведоха Боренсон и Мирима в замъка на Краля на бурите, обкръжаващият ги мрак стана абсолютен.