Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Не гледай към стената от руни! — предупреди я Боренсон. — Не и ако не е крайно наложително. Не отделяй очи от пътя!

Мирима отклони поглед, но я загложди любопитство. Какво представляваше тази стена от руни? Руните изглеждаха като издълбани на отделни каменни плочи, които след това бяха дотъркаляни до мястото си. Изграждането на това масивно укрепление беше грандиозна работа. Границата между Роуфхейвън и Инкара се протягаше на хиляда мили. Построяването на подобна преграда вероятно бе отнело цели десетилетия на десетки хиляди зидари.

Това, че разглеждането й е забранено, я правеше още по-изкусителна. Мирима искаше да усети внушението й.

— Нямах представа, че е толкова огромна — каза тя.

Заоглежда земята. Снегът беше мръсен, оплескан с пепел. Потърси източника на пепелта, но не видя следи от огън. Наоколо нямаше нито едно високо дърво, а само тук-там ниски шубраци; сухите им клони стърчаха между скалите.

Тя послушно не откъсваше поглед от пътя. Конете пристъпваха с тежки уморени крачки. Изведнъж изпита странно усещане. Каменните щитове се възправиха огромни в съзнанието й. Сякаш самите им силуети сграбчиха съзнанието й. Колкото по-близо беше до тях, толкова по-силно ги усещаше и по-властно приковаваха вниманието й.

Трябваше да заповядва на волята си, за да не погледне. Трябваше насила да съсредоточи вниманието си върху неравния каменист път или върху разкривените клони на съсухрените шубраци, или върху скалите, които хвърляха нащърбени сенки върху снега. Дори когато успяваше, погледът й неудържимо се стремеше да прескочи като врабче към монолитите, оформящи стената на руните.

Желанието да погледне и да престане да се измъчва изгаряше съзнанието й и оставяше в устата й кисел привкус. Можеше да затвори очи и да усети как каменните плочи се възправят над нея. Така можеше да ги следва.

Усети да я обладава страхопочитание: да държи очите си затворени беше по-добре, отколкото да погледне.

Внезапно конят, който теглеше, се дръпна назад. Като внимаваше да не отклони поглед, тя се обърна да го види. Очите му се бяха разширили и той гледаше, вцепенен сякаш от ужас, към монолитите.

Мирима се разтревожи, че конят е имал нещастието случайно да вдигне поглед, но в себе си беше сигурна, че не е случайно. Дори безчувственото животното усещаше мрачното присъствие на стената.

„Щом един кон може да я погледне, и аз мога“, мина й през ума. И очите й мигновено се втурнаха по пътя пред нея. Намираше се точно под линията на хоризонта, на не повече от петдесет крачки.

Над пътя се простираше огромна арка. Небето над нея беше синьо, но в мрачната й рамка на фона на далечния хоризонт се стелеха опалесцентни облаци, от което тя досущ напомняше око на слепец.

Над арката имаше два надписа, на роуфхейвънски и инкарски: „Отвъд тази точка твоето племе е лишено“.

Положи усилие да не поглежда към монолитните камъни, издигнати като щитове от двете страни на арката. Но погледът й беше стигнал твърде далеч и вече не можеше да го откъсне — сякаш беше взет за заложник.

Видя от двете страни на пътя огромни обли камъни, напомнящи окръжности или щитове. Погледът й стигна до най-северния. Върху него имаше издялан в скалата знак, който сочеше надолу и навътре. Позна, че е руна, хипнотизираща и могъща. Опита се да отклони поглед, но не успя. Очите й бяха принудени да проследят следата, която се извиваше все по-надолу и по-надолу. Докато я следваше, Мирима усети товара на бавно отминаващи епохи, които се въртяха под нея. С всяко завъртане на окръжността възникваха цивилизации и загиваха светове. Изникваха огромни градове и с вътрешното си око тя ги виждаше да рухват. Основите им потъваха и чезнеха сред пусти гори. Рушаха се паметници на горди крале. Стигналите им до просешка тояга деца се биеха и търсеха подслон сред руините. След време отново започваха да градят. Кръгът продължаваше да се върти и Мирима се понесе сред мечтите на знаменити любовници, самохвалствата на воини, налудничавите слова на поети и пророци, но колелото продължаваше да се върти към своя опустошителен финал.

Сърцето й заблъска панически, устата й пресъхна.

„Ако продължавам да гледам, ще ме убие“, мина неясна мисъл през съзнанието й. Опита се да се овладее, да затвори очи и да се извърне. От гърлото й се изтръгна неволен стон, но тя продължаваше да се взира във виещата се следа по нейния страховит път — покрай въздигащи се кули и унесени мечтатели, и сражаващи се под скрито зад облаците слънце надменни владетели, — докато всичко спря.