Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Прекрасни млади жертви, и двете — прошепна гневно Боренсон, след като надникна през завесата.

Трепереше, докато облекчителят изтегляше издръжливостта от момичетата, което бе съпроводено от болезнените им викове. Дори когато силарите докоснаха плътта му и усети екстаза от прехвърлянето на даровете, не престана да трепери. Когато помощниците на облекчителя изведоха пребледнелите и омаломощени от шока момиченца, Боренсон повърна на пода.

ПЪТЯТ КЪМ Алкаирските планини южно от Батен беше пуст и изоставен. На места гората напълно го скриваше и много често Мирима и Боренсон яздеха направо между дърветата, напразно взирайки се за следа от път. Но щом се заизкачваха над горите към покритите с лед назъбени върхове, коловозите и каменните стени можеха лесно да се видят.

От далечните планини се дочуваше и зловещият вой на кухи вълци, сякаш стенещ между скалите вятър.

Тъкмо бяха спрели да навлекат по-тежки наметала в края на рядка горичка, където сред сенките на морените все още се гушеха купчинки сняг, когато Мирима усети присъствието на друг ездач.

— Нашето приятелче е наблизо — каза тя. — Надушвам го.

— Убиецът ли? — попита Боренсон.

Тя слезе от коня и внимателно опъна лъка си. Измъкна стрела от колчана и плю върху острото стоманено шило, овлажнявайки го с вода от собственото си тяло. После прошепна:

— Улучвай точно.

И погледна към Боренсон.

Боренсон извади бойния си чук. Беше неспокоен. Не беше воден маг, но Мирима го беше окъпала и му беше предоставила благословията на водата. Той също плю върху чука и прошепна:

— Нека Водата те води.

Мирима огледа пътя пред тях. Издигаше се плавно нагоре. Тук-там по планинския склон растяха групички борчета — стволовете им се чернееха на фона на ослепително белия сняг. Нямаше кой знае какви възможности човек да се скрие някъде. Но Мирима беше сигурна, че убиецът е достатъчно близо пред тях и не може да не ги е забелязал.

— Колко е далеч? — попита Боренсон.

— На една-две мили — отвърна тя.

— Ти тръгни вдясно от пътя, аз ще тръгна наляво — предложи той.

Вързаха конете за едно дърво и се запромъкваха от двете страни на пътя.

По снега имаше безброй вълчи следи. Мирима изостри сетивата си: пронизваше с поглед сенките, вслушваше се във всеки звук — покашляне, шумолене на клонка. Подуши въздуха. Вятърът духаше от всички страни. За момент изгуби миризмата на убиеца, в следващия я усети два пъти по-силно.

Наоколо нямаше почти никакво прикритие, а след половин миля свършиха и дърветата.

Мирима скочи и се втурна с почти безшумни стъпки по снега. С петте дара на метаболизъм, прибавени към даровете на мускули и издръжливост, можеше да тича часове без усилие. А още по-важно — можеше да тича по-бързо от повечето коне. Надяваше се скоростта да й осигури преимущество при всяко стълкновение.

Тичаше с петдесет-шейсет мили в час, привела ниско глава, надушвайки миризмата на убиеца. Не беше тичала така, откакто беше приела даровете. Усещането беше странно.

Времето не течеше по различен начин. Скоростта беше добра, но не прекомерно. Все пак на един завой усети някакво странно дръпване, което я накара на завоите да се привежда навътре. А когато отново се изправяше, стомахът й се присвиваше, сякаш тялото й излиташе.

Усещаше устрем и сила, подобно на подгонил елен вълк.

Въздухът стана по-рядък и студен. Скреж покриваше калта там, където слънчевите лъчи все още не бяха докоснали сенките. Високо в планините снегът блестеше под слънчевата светлина. Тъкмо беше подминала последните дървета, когато миризмата на коня на убиеца внезапно я блъсна в носа.