Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Надвисна напрегната тишина. Боренсон обичаше съпругата си и й предлагаше последна възможност да се откаже от това рисковано пътешествие.

Но Мирима обяви категорично:

— Няма да остана тук.

— Чудесно — каза Боренсон.

Боренсон предаде три силара за издръжливост на облекчителя на маркиза, застаряващ мъж, който ги заоглежда с наслада, сякаш не беше виждал такова количество от много, много дълго. Облекчителят отиде до един дневник и се върна, поклащайки глава.

— Само двама души са предложили издръжливост за последната година. Бихте ли почакали, докато нашите глашатаи намерят трети?

— Това може да отнеме няколко седмици — въздъхна Боренсон. — Дайте ми, каквото имате сега, и пратете глашатаите. Вероятно можете да използвате вектор за третия дар, нали?

— Става — съгласи се облекчителят и изчезна от стаята, за да се приготви.

Мирима заоглежда работната стая, изпълнена с облекчителски уреди и приспособления. Имаше везни за измерване на кървав метал, клещи, чукове и пили, малко огнище, дебели железни калъпи за направа на силари. Една карта на стената показваше различните руни, които позволяваха прехвърлянето на различни видове дарове, като взор и разум, заедно с възможните незначителни варианти във формата на руните. Върху картите бяха надраскани и тайни бележки на тайните езици на различни облекчители.

Мирима погледна озадачено Боренсон. Забеляза, че е леко пребледнял.

— Как си?

— Добре — отговори той. — Защо?

— Облекчителят в Карис каза, че ще използва вектор, за да ти прехвърли дарове: на метаболизъм, мускули и разум. Но сега не се движиш по-бързо, отколкото преди два дни. Мислиш ли, че е забравил?

— Не — отвърна Боренсон. — Облекчителят пази подробни бележки. Сигурен съм, че просто е твърде зает. Градът беше…

Той се замисли за точна дума за съсипването на Карис. Стените бяха рухнали под пристъпа на халите и много от великолепните кули бяха срутени. Земята на трийсет мили наоколо беше почерняла и изгорена, останала без нито една тревичка. Трупове на хали — черни монолити с широко зейнали уста — покриваха полята заедно с труповете на мъртви хора. Проклятията на халите тегнеха над града — смрад, която настояваше хората да се съсухрят, да ослепеят и да се разложат. Като си припомни кошмара в Карис, Мирима не можа да се сети за подходяща дума за описанието му. Разрушен беше твърде слаба. Срутен? Опустошен? Боренсон беше казал „заличен“.

— И все пак — продължи Мирима — много хора оцеляха. Би трябвало да намери Посветители.

— Само че тези хора не искат нищо друго, освен да се махнат от Карис — отвърна Боренсон. — Облекчителите бяха заети с преместването на Посветителите, опитваха се да ги натоварят на лодките. Сигурен съм, че ще прехвърли даровете при първа възможност.

Въпреки че уверяваше Мирима, самият Боренсон не беше особено убеден. По всичко изглеждаше, че неговите Посветители в момента се спускат по течението, вероятно към Дворовете на прилива. Ако облекчителят бе с тях, щеше да потърси място да ги настани, а от слуховете Мирима знаеше, че повечето градове по реката са претъпкани с ранени и бездомни бегълци и не могат да поемат голям брой Посветители. При тези обстоятелства можеше да минат дни или седмици, преди облекчителят да се върне към обичайните си задължения.

Липсата на дарове у Боренсон доста затрудняваше Мирима. Липсваше й и воинският опит на Боренсон, но пък тя имаше повече дарове и беше определено по-силна, по-бърза и по-находчива. При всяко положение беше по-подготвена от него за пътуване до Инкара.

Боренсон сигурно затова нервно кръстосваше стаята. Приближи се до прозореца, погледна навън, въздъхна и седна с гръб към стената. Беше блед и целият трепереше. На челото му беше избила пот.

— Какво има? — попита Мирима.

— Не знам дали ще мога да го направя пак — промълви той. — Виждал съм да умират много Посветители.

Мирима се досети за какво мисли. Беше принуден да изколи Посветителите на Радж Атън в замъка Силвареста — хиляди мъже, жени и деца — за една-единствена нощ. Мислеше и за своите Посветители, които Радж Атън беше убил в Синята кула.

— Знаеш ли — тихо каза той, — маркизът имаше право за мен. Като младеж винаги исках да съм Повелител на руни. Исках да се докажа и мислех, че като приемам дарове, ще стана по-могъщ. Но това не просто ти дарява мощ. Натоварва те с нови отговорности и ти разкрива… нови светове на страдание.

След по-малко от час облекчителят доведе Посветителите — две здрави момичета на единайсет и дванайсет години — и остана с тях зад завесата в приемната, уютна стая във весели цветове, мебелирана с удобни кушетки, за да ги успокои. Мирима чуваше разговора им — момичетата молеха облекчителя да им даде гаранции, че овдовялата им майка и по-малките им братчета ще получат храна от кралските запаси.