Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Боренсон приличаше на човек, готов да извърши убийство, а маркизът на човек, готов да припадне всеки момент.

— Аз, аз, аз се надявам, че всичко е наред с… нашия крал — заекна маркизът.

— О, кралството е съсипано, както със сигурност знаете — отвърна Боренсон. — Затова Габорн ме изпрати да ви предам спешно послание. Както също така знаете, той се сражава с халите южно от Карис.

— Той? — престори се на неосведомен маркизът.

— Той — натърти Боренсон. — И се пита дали старият му приятел, маркизът на Фересия, се крие?

— Така ли? — изненада се маркизът.

— Нали получихте призива да участвате в битката?

— Да — заоправдава се маркизът, — и веднага се подготвих да потегля, но тъкмо тогава Радж Атън разруши Синята кула и моите воини останаха с по-малко от двайсетина дара. Без съмнение, не може да очакваш от някого да влезе в битка без дарове!

— Може и трябва — натърти заплашително Боренсон. — В Карис мъже, жени и деца се втурнаха срещу халите, без да ги е грижа за собствения им живот. Сили им даваше единствено отчаянието, защото нямаха друг избор.

— Гадна работа — измърмори отвратено маркизът.

— А сега е ваш ред — добави Боренсон.

Капки пот оросиха челото на маркиза и той тикна парфюмираната кърпичка по-близо до лицето си.

— Трябва да въоръжите воините си и веднага да потеглите към Карис, като влизате в битка с всеки неприятел, който изскочи на пътя ви, бил той човек или хала.

— Мили боже! — простена маркизът.

— Татко, разрешаваш ли да отида? — намеси се синът му.

— Мисля, че… — започна маркизът.

— Чудесна идея — прекъсна го Боренсон. — Вие трябва да представите вашия син на Земния крал, както за да покажете роднинска солидарност, така и да получи неговата благословия. Всеки друг избор би ви оставил… — той огледа внимателно шията на маркиза, сякаш обмисляше къде да нанесе удара си палачът, и довърши: — незащитени.

Маркизът беше истински затруднен, но синът му настоя:

— Татко, сега е моментът за нашия шанс! Можем да покажем на света, че Ферес все още е един от великите родове. Ще известя войската!

И момъкът изтича от стаята, като остави маркиза в ръцете на Боренсон.

Сърцето на Мирима се беше разтупкало. Боренсон и маркизът не изпитваха добри чувства един към друг, но Боренсон играеше опасна игра. Габорн не беше нареждал маркизът да влиза в сражение и не беше отправял никакви заплахи, нито прикрити, нито явни. И въпреки това Боренсон заплашваше с кралско отмъщение.

Боренсон се усмихна зловещо.

— Добър момък е синът ти. — И се залови с най-належащото: — Имаш ли ловък облекчител? Пътувам за Инкара и се нуждая от три дара на издръжливост.

— Им… мам облекчител — заекна маркизът, — а могат да се намерят и подходящи Посветители, но се боя, че нямам никакви силари.

— Нося си мои — каза Боренсон. — И имам още дузина, които бих искал да подаря на сина ти.

Пред замъка Бернауд викаше на капитана на стражата да приготви коне.

Маркизът изгледа изпитателно Боренсон и неочаквано ужасът в очите му като че ли се стопи. Лицето му стана сериозно.

— Ти също забеляза, нали? — попита маркизът. — Синът ми е повече мъж, отколкото се надявах да стане. Много прилича на дядо си на млади години. В негово лице родът Ферес може да се надява да възвърне славата си.

Боренсон само кимна. Никога дори не би се престорил, че изпитва предразположение към маркиза. Старият мъж се усмихна раздразнено.

— Та значи кралят ни нарежда да потеглим на бран. Нека огънят погълне старите дървета, за да направи място за новите. — Той въздъхна и се втренчи в Боренсон. — Злорадстваш. Ще си доволен да ме видиш мъртъв.

— Аз… — почна Боренсон.

— Не отричай, сър Боренсон. Познавам те от колко, десетина години? Винаги си бил уверен във воинската си доблест. Независимо че притежавам богатства, които никога няма да имаш, или пък титла над твоята, всеки път, когато се срещнем, ме наблюдаваш с непоносимия си поглед. Знам какво мислиш за мен. Моите предци са били славни крале. Но през вековете парчета от кралството ни веднъж са били разменени от някой владетел, друг път прахосани от следващия, трети път откраднати от поредния, който бил прекалено слаб, за да задържи справедливо натрупаното, и последният в тази редица… съм аз. Още когато беше на тринайсет години, ти ме гледаше с презрение, защото знаеше какво представлявам: дребна рибка, пръкнала се от хайвера и прищевките на потекло от левиатани.

— Караш ме да говоря направо — почти изръмжа Боренсон, — а и собственото ти неуважение към себе си облекчава задачата ми.