Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— И защо ни мразят?

— Не знам цялата история — отвърна Боренсон. — И може би никой не я знае. Знаеш ли какво изпитват инкарците към нас, Родените през деня, ако имаме поколение с някои от тях?

— Не одобряват ли?

— Меко казано — продължи той. — Няма да ти го кажат право в лицето, но много инкарци просто се разболяват от подобна мисъл — при това основателно. Всяко дете от подобен съюз взема кожата, косата и цвета на очите на родения през деня родител.

— Което ще рече?

— Чистокръвният инкарец е с бели като лед очи и може да вижда в абсолютен мрак дори в подземния свят. Докато тези от смесен брак нощно време не виждат по-добре от нас, при това тъмните очи се наследяват от поколение на поколение. Инкарците наричат такива хора кутасари — развален плод на пениса. По техните земи някои ги отбягват, други ги съжаляват, но те си остават завинаги изолирани от Децата на нощта.

Мирима си спомни за убиеца със смесена кръв, който се бе опитал да убие Габорн.

— Но нали — заспори тя — дори в някои кралски родове има кутасари. Даже самият племенник на Краля на бурите…

— Никога няма да седне на трона — довърши Боренсон.

— Ама че мистерия — продължи Мирима. — Защо би се съгласил един кутасар от Инкара да действа като убиец? Защо би се опитал да убие Габорн? Очевидно не от любов към родината си.

— Вероятно просто за да докаже цената си пред своя народ — отговори Боренсон. — Може да има и още нещо. Инкарците не ни мразят само заради цвета на очите. Те ни наричат „варвари“. Те мразят обичаите ни, начина ни на живот, нашата цивилизация. Мислят, че ни превъзхождат.

— Това не може да е цялата причина — настояваше Мирима. — Виждала съм инкарци в Хиърдън. Въобще не се държаха високомерно. Трябва да има още нещо.

— Добре — започна Боренсон. — В такъв случай ще ти изнеса един урок по история. Преди шейсет години дядото на Габорн, Тимор Рахджим Ордън, установил, че много инкарци, които влизали по нашите земи, били престъпници, избягали от правосъдието, и затворил границите. Върнал и много от търговците им и наредил на по-дребните аристократи да изпращат в съда всеки, който представлявал заплаха. Така трима дребни инкарски благородници в имението на херцог Белингурст попаднали в съда и гордо признали, че са повече от престъпници — те били убийци, решени да убият кралските Посветители. Били от някакво южно племе в Инкара, което ни мразело най-много от всички, и се били заклели да унищожат нас, „варварите“ в Мистария. Белингурст ги екзекутирал набързо, без да поиска разрешение от крал Ордън. Кралят бил кротък човек и някои твърдят, че щял само да обяви нарушителите извън закона. Не съм убеден в това, но така или иначе, вече било твърде късно. И той изпратил телата им у дома за урок на всички инкарци.

— Когато мъртъвците били откарани в родната си страна, семействата им предявили пред своя крал категорични претенции за разплата — продължи той. — И крал Зандарос изпратил гневно послание, в което давал израз на възмущението си от екзекуциите и проклинал северняците. Дядото на Габорн изпратил небесен ездач през планините, съобщавайки на Зандарос, че след като той отказва да охранява собствените си граници, няма право да се възмущава от опитите ни да се защитим. Ден по-късно един небесен ездач от Инкара пуснал един чувал върху най-високата кула в Дворовете на прилива в самите крака на крал Ордън. В него била главата на детето, отнесло посланието на Краля на бурите, заедно с указ, който предупреждавал че гражданите на Мистария, както и на всички останали кралства в Роуфхейвън, вече няма да бъдат допускани в Инкара. Малко след това инкарците започнали строежа на тяхната стена от руни по продължение на северната граница, която днес никой не смее да прекоси.

— Но това се е случило отдавна — недоумяваше Мирима. — Може новият върховен крал да е по-благоразположен.

— Зандарос е все още върховен крал на Инкара. Вярно, че е много стар, но се говори, че е повече от крал. Той е могъщ маг, който може да призовава бури, и използва силата си, за да удължи живота си.

— И все пак — настоя Мирима — за шейсет години гневът му положително се е поохладил. Спорът му е бил с дядото на Габорн, не с нас.

— Да — съгласи се Боренсон. — В това ми е надеждата. Това е единственото, което би могло да ни спаси. Ние отиваме като пратеници не на стария, а на новия крал и носим предложение за мир. Дори този коравосърдечен дърт язовец би трябвало да се съобрази с това.