Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Нямаше да оцелее дълго — промълви Боренсон. — Щеше да умре след няколко часа, даже да не го бяхме нападнали. Ако не го убиеше инфекцията, щяха да го направят кухите вълци.

— А защо ни преследваше онази нощ? — попита Мирима.

— Мисля, че не ни е преследвал — отвърна Боренсон. — Просто и той като нас е пътувал за Инкара. Вероятно се е отбил от пътя да почине и ни е чул да минаваме, след което е решил да мине зад нас. Може дори да се е надявал на помощта ни. Но той беше инкарец в Мистария — извън закона.

Боренсон въздъхна.

Мирима пристъпи към тялото. Посегна да махне превръзката и да огледа раната. Когато доближи ръка до гърдите му, усети студен полъх и предположи, че е докоснала написани с Вятър защитни руни.

Високо от хълма, иззад малка група дървета, чу ужасния призрачен вой на гласа му и зърна ледената вихрушка да се носи все по-надалеч, вече на около миля нагоре по склона.

Боренсон погледна нататък и каза:

— Неговият елементал ще стигне в Инкара много преди нас.

Мирима се замисли за собствения си елементал, който растеше в нея. Представи си, че когато умре, Водата вътре в нея просто ще изтече от устата и клепачите й, оставяйки само една локвичка.

Боренсон отиде до коня на Пилвин и махна букаите. Животното се изправи.

След това Боренсон скочи върху каменния заслон над лагера. Не каза нищо, но позата и наклонът на главата му сякаш я питаха: „Готова ли си да вървим?“

— Какво ще правим с тялото? — попита Мирима.

— Остави го — отвърна той. — Вълците ще се справят.

— Но той е племенник на Краля на бурите — настоя Мирима. — Трябва да се отнесем с уважение.

— Не можем да изкопаем дупка, а нямам намерение да го пренасям през планините до Инкара — отсече Боренсон. — Крал Зандарос надали ще е особено доволен да научи, че сме убили роднината му, докато сме пътували да молим за благоволението му.

— Прав си — съгласи се Мирима. — Разбира се, че си прав. Но в цялата тази работа нещо ме тревожи. Магьосниците не умират току-така. След като поразих Сияйния на мрака, неговата стихия замята около нас камъни колкото ябълки. Бинесман предупреди, че природната стихия е способна да извърши голяма злина. Стихията на Пилвин е малка, но това нещо се е отправило към Инкара.

Тя отново изпита лошото предчувствие, което нарастваше през целия ден. Нещо или някой щеше да се опита да й отнеме съпруга. Възможно ли бе това да е природната стихия на магьосника?

— Погледни нещата от добрата им страна — предложи Боренсон. — Поне се сдобихме с добър кон.

С трите коня пътуването през снега стана по-бързо. Или поне така би изглеждало на страничен наблюдател. Подсилените коне вземаха на галоп височините, мятайки с копитата си сняг и буци лед на всички страни. Когато пътят беше равен, сякаш се носеха над него — с такава невероятна скорост и грациозност напредваха.

Но сега Мирима имаше повече дарове на метаболизъм от коня си и за сетивата й той изобщо не се движеше бързо. Тя имаше чувството, че самото време се е разтегнало. Слънцето се влачеше едва-едва по небето, кретайки към мрака. Един ден като че ли се точеше цели пет денонощия. Всяка секунда от живота й се влачеше безкрайно.

Пътуването им беше започнало преди изгрев. За това време бяха пропътували стотици мили.

Пътят нагоре по височините беше еднообразен. Мирима дори не беше успяла да види нито един от прехвалените кухи вълци отблизо. Веднъж забеляза в далечината цяла глутница да се носи по снега — бели на бял фон, те препускаха като призраци по склоновете на отсрещната планина. Дори от разстояние изглеждаха огромни.

Кухите вълци ги забелязаха и удвоиха скоростта с надеждата да ги застигнат, но не можеха да се мерят с подсилените коне. Боренсон остави конете да препускат цял час.

При следващото спиране вече бяха близо до планинските върхове. Снегът беше около педя дълбок и беше хванал ледена кора от нощния студ. Мирима огледа следите пред тях. Покритият със сняг път се виеше през хълмовете и изглеждаше достатъчно широк и не особен стръмен, за да може да мине и фургон.

Неизвестно защо Мирима винаги си беше представяла Алкаирските планини непроходими. Вероятно за човек без дарове пътуването би било по-голямо премеждие. Но тя подозираше, че прекосяването на планините е не толкова физическо, колкото политическо предизвикателство.

По планинските върхове на фона на небето се възправяха каменни кръгове. Бяха около трийсет-четирийсет стъпки високи. Подредени по билото в зигзагообразна линия, която току изчезваше в някоя клисура, те сякаш бяха някакви скални перли, които украсяваха хълмовете. На всеки беше издълбана руна. Мирима ги заоглежда, недоумявайки какво би могло да е предназначението им.