Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Връхлетя я внезапно възникнало ужасяващо усещане.

„Ти си нищо — сякаш разкъса съзнанието й някакъв глас. — Всички твои дела и мечти са напразни. Копнееш за красота и дълговечност, а си по-нищожна от червей на пътя, червей, който чака колелото на времето да го премаже.“

Почувства се обладана от тази непозната категоричност и мощ. Възникналите от руната видения доказваха твърдението. Как се осмеляваше такава като нея да иска да влезе в Инкара? Такава отрепка! По-добре моментално да обърне коня и да препусне бясно към някоя стръмна урва, отколкото да продължава напред.

Не си даваше сметка какво прави. Само простена и дръпна юздите на коня, опитвайки се да го обърне, забила пети в хълбоците му. Търсеше спасение.

Никога не беше преживявала подобен ужас, какъвто беше мисълта да застане пред руната. Досега беше живяла сравнително спокойно, без да подозира нейното съществуване.

Но сега, когато вече я беше видяла, никога нямаше да е свободна. По-добре да се превърне в нищо. Обезумяла от страх, тя не виждаше стръмните скали отпред.

Небесата почерняха и тя полетя през някакъв мрачен тунел към забравата.

— Не! — изкрещя Боренсон. — Не!

Съпругът й скочи от коня и грабна нейния за юздите. Опита се да го задържи, като същевременно трябваше да укроти и инкарския кон. Мирима не го виждаше, но усети ръцете му да я сграбчват за китките и да дърпат юздите. Тя заби шпорите. Яздеше едрия и мощен боен кон на Боренсон и когато животното започна да рита във въздуха, беше сигурна, че ще стовари копита върху главата му, както беше обучено. Но той му беше стопанин от дълги години и вероятно единствено това спаси живота му.

Боренсон дръпна коня да стъпи на четири крака и закрещя на Мирима:

— Не гледай! Не гледай натам!

Беше ослепяла от ужас, но неочаквано започна да вижда като в мъгла.

Боренсон я погледна. След това отправи поглед към стената на руните и се вторачи в ужасяващата гледка. От очите му бликнаха сълзи, но той не отклони предизвикателния си поглед.

— Това е лъжа! — нахвърли се той срещу Мирима. — Аз те обичам! Обичам те, Мирима. Проклети да са тия копелета!

Извърна се и поведе конете. Всяка стъпка му причиняваше болка, сякаш стъпваше в разтопено желязо.

Мирима стисна силно очи и обърна лице към стената. Сърцето й заблъска.

„Застанах срещу Сияйния на мрака — каза си тя. — Победих дух. И това мога да победя.“

И все пак страховитите руни я ужасяваха по-силно от всяко чудовище. Не можеше да помогне на Боренсон с нищо друго, освен от време на време да пришпорва коня с пети.

А Боренсон вървеше срещу възпиращите ги пазители и теглеше Мирима натам, където тя никога не би могла да отиде сама.

Мирима усети тежестта на пазителите да се разраства над нея. Дори през силно стиснатите си очи виждаше настръхналите им силуети, сякаш отпечатани на тила й, докато тя им се кланяше покорно.

„Твоето раждане е нещастна случайност, съвкупление на разврат и невъздържаност. С нищо не си по-добра от секрециите, от които си се пръкнала.“

А още по-отдалеч, сякаш от някоя дупка сред хълмовете, Боренсон изкрещя предизвикателно:

— Не вярвай!

След това навлязоха под арката. Мирима почти усещаше тежестта й, сякаш се беше стоварила на гърба й и я смазваше.

После излязоха, но тя все още я усещаше зад себе си. Разтърсиха я ридания.

— Обичам те — каза тихо Боренсон, без да спира да крачи напред.

Мирима щеше да шибне коня и да препусне към Инкара, ако той не стискаше здраво юздите му.

С всяка крачка мощта на пазителите намаляваше. Мирима се чувстваше като току-що събудила се от кошмар. Сънят избледняваше в паметта й с всяка крачка на коня, тъй като съзнанието не можеше да съхрани подобно изтезание или поне не можеше да го съхранява дълго време.

Стената беше вече на около половин миля или повече зад гърба й, когато тя успя да отвори очи и да повдигне леко глава. Боренсон държеше юздите и на трите коня и ги водеше надолу към Инкара. Неговият кон замяташе крак надясно, а конят на магьосника — наляво.

Тя заоглежда склоновете под тях. Море от мъгла в ниското скриваше Инкара. От тази страна на планината беше по-топло, много по-топло, усети тя, сякаш стената възпираше не само нежеланите северняци, но и студа. Тънкият снежен пласт постепенно изчезна и по шубраците по скалите се показаха зелени листа.

Но по-нататък, отвъд тези бегли знаци на живот сред камъните, Мирима съзираше единствено развълнувано море от мъгла. „Отвъд тази точка твоето племе е лишено.“ „Лишено от какво?“, запита се тя. Лишено от надежда? Лишено от гордост? Лишено от утеха?