Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

След един остър завой Мирима неочаквано видя вляво от пътя малка пещера, издълбан в камъка вход към укрепление.

До него стояха трима души с кожа като слонова кост и дълга сребриста коса, сплетена на плитки, които висяха над десните им рамена. Бяха облечени в кървавочервени туники до над колената. Под тях не се виждаше друга дреха освен привързани с канап от глезените до колената сандали. Ризниците им бяха кръгли стоманени плочи върху гърдите и гърба. Носеха еднакви дискове, вързани на ремък за челата и ръцете над лакътя. Двама от тях държаха дълги лъкове, а третият носеше инкарска бойна секира — две завързани една за друга летви с шипове между тях — приличаха на челюстта на звяр с остри зъби.

— Стой! — викна с груб глас един от воините. — Вие сте наши пленници!

Все по-нататък и по-нататък лъкатушеше речното корито през подземния свят. Габорн тичаше, замаян от скръб. Гърдите го боляха от удара на халата, но физическата болка не беше нищо в сравнение с грижите, възникнали от загубата на Бинесман.

Чародеят беше този, който трябваше да го представи на Земния дух. Беше мъдър съветник и приятел.

Нещо повече, той беше най-верният му съмишленик. Като Земен пазител беше определен за едно-единствено задължение: да защитава човечеството през настъпващите тъмни времена. Габорн беше Земния крал, със своя собствена мощ, независимо колко ограничена беше тя. Но способностите и мъдростта на Бинесман бяха несравними.

„Сега, когато вече го няма, какво ще стане с нас?“, питаше се Габорн.

Изпита срам, че го тревожат подобни мисли. Но той знаеше отговора. Бинесман му го бе казал. Ако той се провали, човечеството е загубено.

Ейвран тичаше до Габорн с късите си крачета и ридаеше горчиво. Йоме беше най-отзад и се грижеше детето да не изостава. Лицето й беше безизразна маска.

Вече дълго тичаха по коритото на древната река, в което водата беше се стичала от скалите, оставяйки дупки във формата на кратери. Стигнаха до обширна кухина, в която от една висока стена се спускаше малко поточе и пълнеше няколко вирчета.

Накрая Йоме запита Габорн:

— Може ли да спрем за почивка тук?

Звукът от препускащите над главите им хали беше неясен тътен. Габорн протегна сетивата си, проверявайки за опасност. Да, усещаше я навсякъде. Предстоящите битки за Хиърдън, грозящата Карис смърт, пълзящият мрак, който можеше да погълне света. След всеки изминал в тичане час тъмнината се приближаваше с още един час.

Но в момента тях тримата не ги заплашваше сериозна опасност.

— Можем да спрем.

Устата му изгаряше, толкова суха беше, а стомахът му се беше свил като юмрук. С даровете си на издръжливост можеше да изтрае дълго, но дори Владетелите на руни понякога имаха нужда от почивка.

Откога не беше ял? От вчера при изгрев слънце? С даровете на метаболизъм тялото му отчиташе, че са изминали почти десет дни.

— Не можем да останем дълго — обади се Ейвран с натежал от страх глас.

— Защо? — попита Габорн.

— Онази хала — отвърна тя, — тази, която… удари Бинесман. Помирисах я. Познавам я. Всички хали я познават. Казва се Съпруга на сенките. Няма да ни остави на мира. Ще ни преследва, докато ни унищожи.

— Какво искаш да кажеш? — попита Габорн.

— За халите той е истинска легенда — продължи Ейвран. — Любимец е на Истинската властелинка, неин съпруг. Той е ловец, изпратен да залавя болни и опасни хали.

— Опасни? — не разбра Йоме.

— Халите — почна да обяснява Ейвран — най-много се страхуват от една болест, която наричат „мечтите на червея“. Ситни червеи прояждат мозъка на халите и предизвикват призрачни аромати и видения — мечтите на червея. След време червеите им причиняват ужасяващи болки, следва загуба на памет и смърт. Така че когато една хала хване „мечтите на червея“, за да не се разпространява болестта, убиват болната и изгарят трупа й. Такава смърт за тях е позорна, защото ако хала умре и друга изяде мозъка й, тя научава отчасти нейните спомени и преживявания. А хали, които не биват изядени, не могат да споделят спомените си.

— С други думи — заключи Габорн, — всяка хала се надява на нещо като безсмъртие.