Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Той знаеше, че халите изяждат своите мъртви. Знаеше също така, че придобиват спомените на мъртвите. Но не си беше представял, че живите хали желаят да бъдат изядени.

— Да — каза Ейвран. — Но не безсмъртието е това, към което се стремят, а честта да бъдат изядени. Всяка хала се надява смъртта й да предизвика битка сред останалите за правото да изядат мозъка й. На пировете, на които се събират най-мощните магеснички, мозъците на мъдрите хали се считат за лакомство. Така най-могъщите хали, като Майстора на пътя, с когото общувах вчера, притежават спомени от сто поколения назад в непрекъсната последователност.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Габорн. — Да те отхвърлят, да те изгорят е толкова голям позор, че някои от тях водят битки. И тъкмо това е работата на Съпруга на сенките?

— Да — потвърди Ейвран. — Хали, които биват изгаряни, умират от „по-голяма смърт“. Това е вечна смърт и тя ги опозорява. Затова, забележат ли симптоми на лудостта на червея, много често ги крият дори от самите себе си. Опитват се да живеят нормален живот, да бъдат изядени и да умрат с достойнство. Но тъй като мозъците им започват да се изхабяват, мечтите им стават още по-ужасяващи и страхът им, че ще бъдат открити, нараства. И те напускат развъдниците. Идват тук, далеч от кошерите, в пустошта, и заживяват като скитници.

— Това би могло да обясни нещо — прекъсна я Габорн. — Преди много години една хала нападна селцето Камптон. Баща ми прати няколко души след нея и намериха една хилава хала, която едва си влачеше краката.

— Да — съгласи се Ейвран. — Някои излизат чак на повърхността, ако не ги залови Съпруга на сенките. Той е безжалостен и смъртно опасен. Привлякохме вниманието му. Ще се върне. Сигурна съм.

— Може би — каза Габорн. — Но в момента опасността не е голяма. Трябва да се храним, когато ни се удаде възможност.

Той продължи да проверява за опасности. Със загубата на Бинесман шансовете им да победят Истинската властелинка бяха намалели.

Ейвран отиде до близкото езеро, надникна във водата и каза:

— Няма скрабери. Само слепоци.

Приклекна и подуши.

— Водата е чиста.

Навсякъде, откъдето бяха минали през последните няколко часа, водата беше примесена със сяра. Габорн веднага се приближи и заоглежда плитчините. Езерцето имаше диаметър около трийсет стъпки и беше дълбоко почти две крачки. Няколко дузини мътносиви слепоци с дължина на човешка ръка плуваха тромаво насам-натам. Това не бяха жилавите, бодливи, вмирисани на сяра риби на подземния свят, а приличаха по-скоро на някаква разновидност на костура.

В продължение на много мили земята беше покрита с папрати и туфи трева-червей, но тук край езерото с чиста вода растеше жилаво сиво ухо.

Ейвран гребна с шепа и отпи голяма глътка. Скоро и останалите направиха същото.

— Ще останем за един час — реши най-после Габорн. — Починете си. Ще обядваме риба. Ще попълним запасите си.

Йоме го погледна.

— Преди това не трябва ли… да измислим план? Какво ще правим без Бинесман?

Габорн поклати глава.

— Аз… той не е мъртъв.

— Но може и да е — не отстъпи Йоме.

Габорн тръсна раздразнено глава.

— От всички хора на света Бинесман най-добре би трябвало да знае колко е важно да се вслуша в предупреждението ми.

— Понякога мъдростта напуска и най-мъдрите — отвърна Йоме. — Отсега нататък — помоли Ейвран тя, — когато Габорн ни каже да направим нещо, направи го.

Габорн не допускаше, че биха забравили този урок. Но го болеше, че трябваше да го научат на такава скъпа цена. Той разглеждаше рибите, които плуваха лениво в езерото. Да ги уловиш беше почти като да набереш ягоди. Той нагази във водата.

— Габорн — спря го Йоме, — лягай и почивай. Аз също мога да ловя риба.

Неумолимият й вид му подсказа, че няма смисъл да й противоречи.

Какво му беше казала тази сутрин? „Докато ти спасяваш света, кой ще спасява теб?“ Беше взела присърце тези думи. Габорн нямаше настроение да спори.

Намери покрито със сиво ухо парче земя и полегна, докато Йоме и Ейвран наловят риба. Растенията бяха като влажен матрак.

Лежеше спокоен, заслушан в шумовете наоколо.

От стената над него се спускаше завеса от пещерни висулки — сталактити, образувани през вековете от водните капки, просмукващи се през скалните кухини. Приличаха на ахати или нефрити във всевъзможни нюанси от нежнорозово до наситен прасковен цвят. Бяха красиви — все едно блещукащи скъпоценни камъни, — а звукът на капещата от висулките върху калцитния под вода отекваше навсякъде. Габорн не беше сигурен дали това се дължи на акустиката на пещерата, или на неговите дарове на слух, но звукът от капките му напомняше тих звън на камбани. А далечният тътен от крачките на маршируващите хали напомняше бумтене на барабани.