Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

И сега, почти осемнайсет столетия след тези събития, Габорн се намираше в стаята на Ерден Геборен, една стая, чието спокойствие никой не беше нарушавал от часа, в който древният крал беше потеглил към смъртта си.

Габорн почти очакваше да види сянката на Земния крал да се навърта търпеливо в ъгъла, очаквайки го да й проговори.

Докосна внимателно книгата, развърза шнура, с който беше завързана, и отгърна първата страница. Книгата се състоеше от отделни листове, някои от които се бяха превърнали на прах. Върху заглавната страница имаше рисунка — огромен дъб, под който личаха две фигури, приличащи на мъже с крила, но с лисичи лица. Всеки от тях държеше дълга сабя с вълнообразно острие. Рисунката беше направена старателно с мастило, въпреки че художникът явно не притежаваше никакъв талант. Габорн се досети, че рисунката е направена от любов към изкуството, най-вероятно груба скица на самия Ерден Геборен, която да бъде усъвършенствана от ръцете на майстор за ръкопис с цветни илюстрации. Не можа да прочете заглавието, защото буквите и езикът бяха по-древни от всички, които познаваше.

Трепереше от вълнение. Запрелиства страниците. Бяха изписани на древен алнисиански — език, използван в двора в продължение на хилядолетие, но вече почти напълно забравен. Габорн не го разчиташе, но все пак пред него стоеше книга, написана от ръката на самия Ерден Геборен. Отгърна следващата страница. Почеркът беше енергичен и грациозен. Мастилото тъмнееше върху пожълтелите страници. Но ръкописът съвсем не беше завършен. Имаше зачеркнати думи, на чието място бяха вмъкнати цели фрази. Полетата бяха изпълнени с въпросителни знаци. Това очевидно беше чернова.

„На стария Учител край камината Бидълс много ще му хареса“, мина му през ума. Томчето щеше да даде повод за истинско празненство на пазителите на Стаята на времето. Той го напъха под ризата си.

В стаята нямаше почти нищо друго: посивяла от времето старинна камбанка от калай, четири медни монети върху един рафт. Зад вратата откри древно копие за хали, по-дълго от обичайното и различно от всички, които беше виждал. Беше изработено майсторски, като за крал, не от стомана, а изваяно от цяла кост на хала, най-вероятно от раменната плешка. Забелязваше се и кожена ръкохватка, но беше овехтяла и безполезна. Диамантите на върха на копието бяха необикновено едри и източени.

Габорн се усмихна. Оръжието на самия Ерден Геборен. Костта на халата се втвърдяваше с времето, а ръкохватките лесно можеха да се отстранят.

„Сигурно е искал да го намеря“ — помисли си Габорн.

Взе копието, отиде до вратата и огледа стаята още веднъж.

„Ерден Геборен е бил непретенциозен човек“ — помисли Габорн. Стаята не подсказваше за никакви наклонности към разкош, никакво предразположение към показност.

Затвори вратата и заключи.

Йоме приготвяше десетина риби на огъня. Вдигна очи към него и видя блещукащото кехлибарено копие.

— Какво намери? — попита го и на лицето й се появи широка усмивка.

— Крепостта Вратата към бездната — отвърна Габорн. — В нея е древната спалня на Ерден Геборен, недокосната от векове. Намерих неговото собствено копие за хали!

— Какво друго? — настоя тя.

— Древна книга. Ръкопис, предполагам.

— От ръката на самия Ерден Геборен? — попита Йоме.

Стори му се, че тя ще скочи и ще затанцува.

Габорн кимна в потвърждение на очевидното й задоволство, но се заоглежда с нарастваща тревога.

— Къде е Ейвран?

— Тръгна нагоре по пътя — отвърна Йоме. — Каза, че искала да се изпишка, но ми се струва, че е много разстроена заради Бинесман. Просто иска да поостане сама.

Габорн простря своя Земен взор. Да, беше се отдалечила по пътя. Не усети да я заплашва опасност.

Извади томчето и Йоме разгъна кожата, с която беше подвързано. Отгърна на заглавната страница и бавно зачете:

— „Разказите…“, не, струва ми се, че означава „Знания за Долния свят, както са разказани от един, който е живял сред Сияйните“.

— Можеш да четеш този древен език? — възкликна изумен Габорн. — Никога не съм чувал да се говори на него извън Стаята на езиците в Къщата на Разбирането. Къде изобщо си го чувала?

— Научи ме канцлерът Родам — обясни Йоме. — Беше истински учен и смяташе, че за мен е несравнимо по-важно да науча алнисиански, отколкото да плета дантели.

Габорн я гледаше с искрено изумление. После каза замислено:

— Историята мълчи за това какво е научил Ерден Геборен от Сияйните и Лъчезарните. Вече знаем защо: не е успял да завърши книгата. Това е невероятно. Само най-могъщите чародеи са изминавали пътеката между нашия и Долния свят, Единствения истинен свят.