Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

„Трябва да го направя — каза си Ейвран. — Ако разузная прохода, ще спестя ценно време.“

— Ейвран? — извика Габорн откъм входа на тунела. — Чакай!

Тя спря с разтуптяно сърце. Обърна се и погледна назад. По отражението на светлината по стените разбра, че Габорн се приближава.

После той изскочи иззад завоя, видя я и попита:

— Какво правиш?

— Просто оглеждам — обясни тя. — Навътре има пещера. Търся пътека до нея.

— Опасно е.

Върху лицето му ясно се четеше тревога.

— Това е единственият ни изход — настоя тя.

Габорн огледа пътя, по който бяха дошли. Далечният тътен на настъпващите през подземния свят хали отекваше като тих грохот. Той облиза устните си и поклати глава.

— Съгласен съм. Но усещам опасност пред нас. Не… не смърт. Но се боя, че ако тръгнем натам…

— Какво?

— Не знам. Може би аз трябва да водя. — Той огледа дупката и отстъпи назад. — Не. Земята предупреждава, че не мога да тръгна нататък, нито пък Йоме.

— Значи трябва да отида аз — каза Ейвран. — Не може да е толкова опасно. Усещам свеж въздух. Тунелът би трябвало да има изход.

Габорн се втренчи навътре, сякаш търсеше някаква скрита опасност, след което кимна. Едва-едва.

— Да — прошепна той. — Този е пътят.

— В такъв случай нека тръгна първо аз.

— Чакай — спря я с ръка Габорн. — Рибата сигурно е почти готова. Ще хапнем и ще се върнем тук.

Ейвран знаеше, че Габорн нарочно протака. В погледа му се четеше тревога.

След като се наядоха набързо, през което време потъналият в размисъл Габорн не престана да оглежда далечината, Ейвран усети готовност да атакува прохода.

С Габорн и Йоме зад гърба й се пъхна в тесния тунел. Подът беше покрит с черна лепкава материя, която пълзачите отделяха като секрет, с който смазваха проходите. Халите харесваха вкуса й.

— Тук няма причини за безпокойство — съобщи Ейвран на Габорн.

— Може би. Но винаги са възможни изненади. Усещам опасност. Може да е нещо незначително. Не забравяй, че не си хала. Един бръмбар може да е нищожен за една хала, но да е фатален за теб.

— Ще внимавам — обеща Ейвран.

И пое навътре. Габорн се нуждаеше от нейната помощ.

Запромъква се бързо през тунела, ослушвайки се за стърженето, което издаваха пълзачите при проникването си през скалите.

Стигна изхода само след няколкостотин крачки и подаде глава навън.

Видя обширна пещера. Отново видя и речното корито, но всичко беше различно. Тук камъкът беше червен и, както изглеждаше, мек, защото реката се разширяваше като ветрило. Таванът, рухвал многократно през вековете, се извисяваше на двеста стъпки над главата й. От пода като някаква замръзнала гора се издигаха сталагмити, а сталактитите надвисваха като гигантски зъби.

От двете страни на пътеката растяха коренаци — растения с корени, които кръстосваха пода на пещерата. Гигантски луковици се поклащаха тромаво като търбуси в центъра на тази плетеница. Но Ейвран знаеше, че само да докосне с крак някой от корените, търбусите ще се натъркалят около нея и ще се опитат да я погълнат.

Приведе се ниско до земята и помириса въздуха. После направи една-две крачки.

Усети едва доловима миризма на хала. Помириса думата: „Чакай“. Можеше да е изкрещяна преди сто години команда или пък нещо прошепнато съвсем наскоро. Не можеше да отгатне.

— Габорн — викна Ейвран. — Излязох от тунела. Ела.

Не смееше да продължи по-нататък без Габорн.

„Но ако тук е имало хали — помисли тя, — тази пещера би трябвало да извежда до главен тунел. И ако го намеря, ако открия знаци на мирис, мога да разбера как да стигна до Леговището на костите.“

Огледа внимателно коренака, за да се убеди, че краката й не са близо до някой от сивите корени, готови да се увият като змии около глезените й.

Сталагмитните колони пред нея пробождаха въздуха от двете й страни, а над дълбока пропаст се извиваше арката на естествен каменен мост. Долу в ниското се чуваше грохотът на преминаваща през клисура вода.

Неочаквано някакъв камък се срути и я удари по гърба. Тя погледна нагоре и изкрещя при вида на връхлитащото огромно чудовище. Опита се да отскочи, но огромната му лапа се стовари отгоре й и я сграбчи.

— Хала! — изкрещя Ейвран.

Тя се заизвива между ноктите; опитваше се да се измъкне и да се втурне към спасителния тунел. Едно от коренищата, събудено от борбата, шибна като камшик и се уви около крака й. Тя се просна на земята. Наподобяващият търбух семенник на коренака се извъртя към нея и зейна — раздели се на четири части и разкри странна беззъба уста, обрасла с влакнеста четина. Понечи да я налапа, но не успя.