Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Халата дръпна с все сила и разкъса коренака, който се беше увил около крака й. Ейвран се опита да стъпи на краката си, но беше твърде късно. Халата я вдигна в лапата си и я стисна.

Ейвран се изви, мъчеше се да си поеме въздух. Дори с всичките й дарове, силата й не можеше да се мери с тази на халата. Тя я стискаше в желязната си хватка и я мяташе насам-натам. После прескочи коренаците и се понесе по каменния мост.

— Габорн! — извика Ейвран. — Помощ!

Успя да погледне назад. Габорн тъкмо се измъкваше от прохода и се изправяше срещу коренака. Той размахваше крайници като разгневени змии, търбусите търсеха слепешката да налапат нещо. Габорн не можеше да стигне до нея!

Ейвран заблъска юмрука на халата. В отговор тя я разтресе толкова силно, че едва не откърши главата й.

Ейвран усети миризмата й. Познаваше тази хала. „Как успя да ме намери? — изуми се тя. — Как стигна дотук толкова светкавично?“

Замаяна, Ейвран се опита да поеме въздух. Съпруга на сенките я отнасяше в мрака.

Армията на Радж Атън напредваше северно от Мейгаса през Великото солено море. Слънцето напичаше плитчините, докъдето стигаше погледът. В свитата му имаше трима огнетъкачи, дванайсет подсилени слона и още три хиляди Повелители на руни с различна мощ. Повечето от тях бяха благородници с ризници от многопластова коприна в отсенки от бяло и златно и кървавочервени тюрбани, украсени с големи колкото гълъбови яйца рубини. Макар да не бяха много на брой, бяха могъща сила, тъй като не бяха наемници — всички до един бяха принцове, крале и шейхове на старите кралства на Индопал, не по-малко богати на дарове, отколкото на злато. Нещо повече, бяха мъже, възпитани в коварство и безжалостност, защото бяха отрасли в богатство и сражения и отдавна се бяха научили да постигат онова, което са си наумили.

Сбруите и седлата на конете и камилите им проблясваха от скъпоценни камъни, а сабите и кинжалите им бяха обковани с най-фина стомана.

Те напредваха, а животните им разплискваха водата с копитата си. По това време на годината язденето напряко през соленото море беше за предпочитане пред обикалянето по брега му. През зимата то ставаше дълбоко и непроходимо за конете, но в момента водата беше по-малко от стъпка дълбока и едва покриваше бялото солено дъно на езерото. А то се простираше, докъдето погледът стига. Далечни вълнички проблясваха под обедното слънце и хоризонтът във всички посоки приканваше с напразни обещания за сребро. На север отвъд морето се очертаваше силуетът на планинска верига.

Радж Атън, целият облечен в бяла коприна, яздеше начело върху гърба на величествен сив боен кон. Конят разплискваше вода с копитата си при всяка крачка. Пръските върху корема и краката му мигновено изсъхваха и оставяха по кожата му бели солени петна. Радж Атън носеше на главата си бял воал, за да го предпазва от жаркото слънце и да скрива белезите върху обезобразеното му лице.

Забеляза в далечината самотен ездач, който препускаше през морето към тях. Ездачът, целият в черно, се беше привел напред като старец. Яздеше черен подсилен кон, който почти залиташе под тежестта на окачените на седлото торби.

Радж Атън притежаваше над хиляда дара на взор. Зрението му беше по-остро от това на орел, защото няма орел, който да забележи излъчващата се от човешко тяло топлина през нощта. Нито да преброи от двайсет разкрача космите по крачката на муха. Въпреки че обикновен човек би съзрял само някакво неясно петно в далечината, Радж Атън знаеше, че ездачът е Фейкаалд, неговият верен слуга.

— О, Светлина на света! — извика Фейкаалд, когато най-после се приближи. — Нося подарък, съкровище, откраднато от самия лагер на Земния крал!

После бръкна в торбите и измъкна шепа силари, миниатюрни дамгосващи метални пръчки с инкрустирани на върха им руни.

— Моите силари?

Радж Атън вдигна ръка, което беше знак армията да спре.

Фейкаалд кимна. Бащата на Габорн беше взел почти четирийсет хиляди от тях от съкровищницата на Радж Атън в Лонгмът.

— Как успя да ги вземеш?

— Бяха в пълен със съкровища фургон в кралската свита — отвърна Фейкаалд. — Бяха му останали почти двайсет хиляди! Вчера по обяд Земния крал преследваше халите на юг от Скалата на Мангън — сражаваше се с ордата, която разруши Карис, и успях да взема тези.