Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Някои смятат, че скрупулите са необходимост, а не лукс — обади се Ерин.

И съжали още докато го изричаше.

— И са точно това. — Крал Андърс се извърна, колкото му беше възможно, за да я вижда по-добре, и й се усмихна приветливо. — Не исках да засегна Габорн. Той прави всичко възможно, за да се справи с една ужасна ситуация. И все пак ми се струва, че ако действително е загрижен за своя народ, е длъжен да приема повече дарове. Вярно, че няколко Посветители тук-там ще умрат — загуба, за която всички бихме съжалявали. Но ако народът на Габорн загуби своя крал…

Той въздъхна.

Ерин разгледа лицето му. Изражението му с нищо не подсказваше, че крои планове да убие Габорн и да присвои силарите му, но тя не можеше да се освободи от подозрението, че подобни намерения се въртят из мозъка му.

Крал Андърс я изгледа косо и попита:

— Нямаш ми доверие, нали? — Ерин не отговори. Единственият шум беше от потропването на конските копита по засъхналата върху пътя кал. — А защо?

Ерин не посмя да му каже истината — че не му се доверява, тъй като собственият му син се опасява, че е луд. Че може би е убил собствения си наблюдател и е сторил всичко по силите си, за да се отърве от Габорн.

Дори в момента Ерин не знаеше със сигурност защо крал Андърс се придвижва на юг към Мистария. Каза, че отивал, за да се опита да спре една война, която не бил започнал. Но не бързаше особено.

И тогава Селинор наруши неловката тишина и изтърси:

— Тя те сънува. Сънува, че си локъс.

В първия момент кралят като че ли имаше намерение да отхвърли обвинението, но след кратък размисъл я изгледа със странен израз.

— Че съм какво?

— Сънува бухал в Долния свят — продължи Селинор, — който й каза да се пази от същество, наречено „локъс“, нещо като средоточие на злото. Може да се вмъкне в човек и да го използва като своя ризница.

Крал Андърс вдигна ръка и спря хората си. Обърна коня си и огледа отблизо Ерин, сякаш търсеше точния отговор.

— Сънувала си бухал? — попита я той. — Кажи ми, обикновена кукумявка ли беше, или по-скоро горски бухал?

Няколко рицари се изкискаха зад гърба й. А един забуха като бухал.

Ерин усети, че кръвта нахлу в лицето й. Беше бясна, че Селинор издаде тайната й на баща си. Лично тя никога не би споменала открито за своя сън.

— Беше бухал от Долния свят — отговори тя, — в хралупа под огромно дърво.

— И каза, че съм… локъс?

— Не — отрече Ерин. — Не изрече името ти. Само ме предупреди, че в нашия свят е пристигнал локъс, скрит в Сияйния на мрака, който Мирима уби. Колкото до това дали се е вмъкнал в теб, или не, единственото, което знам, е, че ще търси домакин, а ти се държиш странно.

За миг й се стори, че мъжете наоколо са склонни да приемат думите й сериозно, но крал Андърс каза:

— Мило момиче, а в този твой сън не се ли обади в моя защита някоя крастава жаба или мишле?

При тези думи цялата войска избухна във взрив от смехове. Лицето на Ерин почервеня от ярост. Кралят ги остави да се посмеят на воля и вдигна ръка за тишина.

— Съжалявам — добави той. — Не биваше да говоря така със снаха си. Не исках да те обърквам. Сигурен съм, че си сънувала лош сън…

— Не беше сън — прекъсна го разгорещено Ерин. — Беше послание, истинско послание. — Израз на огорчение се изписа на лицето на Андърс. Зад него капитан Гантръл завъртя очи. — Чародеите на Радж Атън повикаха Сияйния на мрака в Мистария — продължи Ерин, — в град Туинхейвън. Опожариха го целия, използвайки населението му като човешки жертви за черните си магии. Отвориха врата към Долния свят и пуснаха съществото да излезе. Когато със Селинор се връщахме от Карис, спряхме в града. Сред пепелта открихме огнени руни, които все още тлееха и пълзяха в кръг като змии. Вратата към Долния свят изглеждаше все още отворена. И аз пуснах кинжала си сред руните. Той мина през огъня и изчезна. Без да докосне земя. Така се уверихме, че вратата зее отворена.

След тези думи мъжете около Ерин се смълчаха. На съня й можеха да се изсмеят, ако беше само сън, но всеки беше чувал за послания и след обясненията за обстоятелствата, при които се бяха случили странните й преживявания, всички изглеждаха по-скоро загрижени, отколкото развеселени.

— Същата нощ — добави Ерин — сънувах бухала от Долния свят. Държеше моя кинжал в клюна си. Именно той ми изпрати предупреждението.

— Било е истинско послание или аз не съм никаква чародейка! — обади се Лешничарката. — Усещам го с костите си. Но повярвай, че никакъв бухал не ти е проговорил. Бил е Сияен или дори Лъчезарен. Много често едно истинско послание ни се явява като сън.