Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Ерин пое въздух от изненада. Възможно ли беше да й е проговорил Сияен или Лъчезарен? Това бяха легендарни същества. Те бяха помагали на такива велики хора като Ерден Геборен. Но не можеше да си представи, че биха помогнали на нея.

— Защо ще й се появява като бухал? — попита Селинор.

— Защото нещо в него е „Ийл“ — отвърна Лешничарката. — Може би името му или може да е домашен любимец. Но запомнете думите ми, трябва да се вслушаме в това предупреждение!

Последва дълго мълчание. Ерин се огледа. Беше заобиколена от мъже с герба на гарвана на Южен Кроудън и я споходи една мисъл. Крал Андърс имаше за герб гарван, а бухалите мразят гарваните. Когато могат, ги убиват и след това гарваните обсаждат бухала в дървото му при изгрев и го изтезават цял ден, докато не го повалят.

„Затова ли вестителят ми се явява като бухал?“ — учуди се Ерин.

— Добре — обади се най-после крал Андърс, — да предположим, че това е истинско послание. Защо мислиш, че този… — локъс ли го нарече? — защо се опасяваш, че може да се вмъкне в мен?

— Когато Мирима повали Сияйния на мрака в замъка Силвареста — отговори Ерин, — от него се надигна стихия, огромна ревяща вихрушка. И полетя на изток. Бинесман каза, че чудовището все още е способно да извърши голямо зло.

— Може да е стигнало до Кроудън — рече разтревожено крал Андърс, — въпреки че между замъка Силвареста и моето владение се простират много левги. А има и няколко града — замъка Дониейс, Емит и дори укреплението при Червената скала. Ако това, което казваш, е вярно, това същество би могло да е къде ли не, в кого ли не. Може да се е вмъкнало в рицар, в търговец, в перачка. В тези градове живеят десетки хиляди хора.

Но Ерин подозираше, че то не би се задоволило да се вмъкне в една проста перачка. То беше Сияен на мрака, властелин на Долния свят. А подобно същество, отдадено на злото, би търсило мощ. Стихията не беше поела просто в някаква посока. Това беше свързано и с падането на наблюдателя от наблюдателната кула на Андърс, и с обстоятелството, че търсеше съюзници, за да се възправи срещу Габорн.

Крал Андърс стоеше неподвижен, сякаш потънал в дълбок размисъл. Накрая въздъхна и се обърна към един от хората си:

— Сър Бенърс, поведете тези мъже към Хиърдън, в източните провинции, и претърсете градовете. Вижте дали можете да откриете следи от този локъс — някакви убийства, които са били извършени, някакви грабежи. — Андърс отново млъкна; хапеше устната си, докато размишляваше. — Може би трябва да отида самият аз. Бих могъл да използвам дарбата си да надничам в сърцата на хората и да прогоня това същество. То не би могло да се скрие от мен или от Габорн.

— Ако все още е в Хиърдън — обади се Селинор. — Може да е в Кроудън. А може само да е минало покрай нас и да е запрашило някъде на изток.

Крал Андърс кимна замислено.

— Прав си. Може да загубя в търсене месеци. А освен това ме притискат по-важни дела. Чувствам го. Нашият път е на юг, към Мистария.

Тъй че Бенърс пое с мъжете на север, а крал Андърс потегли на юг. Ерин не смееше да обсъжда повече тревогите си, а обмисляше начина, по който крал Андърс бе реагирал на новината за посланието. Беше останал спокоен и вежлив, но тя не пропусна да забележи колко внимателно обмисля отговорите си и как се старае да не изтърве излишна дума.

Продължи да го наблюдава през целия ден и установи, че благосклонната усмивка не слиза от лицето му. Той често се усмихваше по незначителни поводи — щом слънцето изскочеше иззад някой облак или когато някоя катеричка прескочеше от коня на Лешничарката върху неговия. Но не се хилеше като обезумял, както беше правил блъсканият от вятъра маг от Инкара.

Какво й беше казал бухалът — че Асгарот е най-неуловимият от всички локъси?

Естествено едно неуловимо същество не би се разкрило. Щеше да се спотайва и да злосторничи подмолно.

И все пак нещо, което бе казал крал Андърс, не оставяше Ерин на мира. Един локъс можеше да е навсякъде и във всеки. Можеше да се крие в Гантръл или дори в Селинор, доколкото знаеше тя.

Ерин искаше да знае повече. Искаше да зададе въпроси на бухала от. Долния свят.

Цели два дни се беше борила със съня, тъй че в късния следобед, когато слънцето започна да залязва, при едно от многото спирания, за да починат конете, Ерин се отдалечи до една хикория край пътя, седна и се облегна на ствола й.

И въпреки шума и суматохата наоколо, скоро заспа. И се събуди в Долния свят.

Беше нощ и Ерин беше в хралупата на огромното дърво. Отвън проблясваха светкавици, в небето трещяха гръмотевици и в клоните бушуваше ураган, от чиито набези те скрибуцаха, а листата шушнеха и съскаха.