Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Мога да открия Ейвран — реши да рискува Габорн. — Усещам мириса й навсякъде.

После сякаш се подвоуми за момент.

— Какво има? — попита Йоме.

— Мисля, че ни предстои дълго преследване с битка на финала — каза той. Обърна се към Йоме. Тя стоеше от другата страна на коренаците. — Използвай тоягата на Ейвран да прескочиш.

Йоме събра смелост, след това се засили, използвайки една скала за опора, и прескочи. С даровете си прелетя на височина петнайсетина стъпки цели осемдесет.

Затичаха. Габорн отпред, Йоме след него.

Той усети, че храната му е придала сила — едновременно на мозъка и на духа му. Безпокойството за Ейвран го потискаше, но от поетата от храната енергия мъглата като че ли се беше поразсеяла.

Тичането по тунела на халите не беше леко. Габорн усети, че от скоростта с тялото му се случват странни неща. Сетивата му внушаваха, че се движи с нормално темпо, но му беше трудно да взима по-острите завои, тъй като залиташе встрани. Това го принуди на всеки завой да се навежда до неестествено малък ъгъл. Имаше чувството, че язди подсилен кон.

Трябваше да внимава и за неравната скалиста повърхност. На всяка крачка имаше опасност да се препъне или да навехне глезен в някой камък, макар пътеката да беше покрита с растителност. Тревата-червей и плесените създаваха не по-малко проблеми от ръбестите стени. От тавана провисваха подобни на корени храсталаци, жълти и бели ластари се спускаха като замръзнали водопади. Понякога те образуваха завеси, които препречваха пътя, и само благодарение на огромната хала, която беше разкъсала препятствията преди тях, пътеката беше чиста. На много места земята беше подгизнала от влага. Край водата растеше черен мъх, от който се процеждаха златисти капки сок, плодовете на някакви жилави растения бяха дребни кафяви зърна с размер на череши. Според Габорн тези две препятствия бяха особено опасни. Мъхът беше хлъзгав, а зърната можеха да се търкулнат под краката му.

На всичко отгоре светлината не беше достатъчна. Опалите осветяваха пространството, когато стояха на едно място. Но когато препускаше с петдесет мили в час, Габорн трябваше да внимава къде да стъпи, да преценява дали да ускори или да забави скоростта, дали да прескочи или да мине направо през някой проснал се във всички посоки корен. И най-важното, да бъде постоянно нащрек за нови опасности.

Не един и два пъти му се случваше да налети стремглаво на някой пещерен пълзач или гигантски паяк-слепец, които трябваше да заобикаля.

Тъй че въпреки даровете си на взор той напрягаше поглед, за да се ориентира в сумрака.

В един момент усети, че е на път да успее, че Ейвран е само на около миля и нещо пред него. Но след поредния завой пътя им препречи огромна каменна врата. Беше издълбана в самата скала и висеше на закрепени на тавана каменни панти. Каменният блок беше най-малко три стъпки дебел. Габорн се опита да го избута, но той не помръдна. Вратата беше заключена.

Той я заблъска от безсилие, след което двамата с Йоме, като използваха скални отломъци, започнаха да копаят проход, което им отне часове.

Когато отново стъпиха на пътеката, Габорн бе крайно изтощен, а Ейвран беше отнесена много, много надалеч.

Нямаше слънце или луна, които да отбелязват въртенето на земята. Навсякъде цареше само мрак, който се отдръпваше за миг встрани от осветеното от опалите им пространство, за да възстанови правата си зад гърбовете им, докато те продължаваха да тичат напред.

Пътеката се виеше, промушваше се през вените на меката скала, заобикаляше огромни каменни блокове, от време на време поемаше в неочаквана посока по причини, понятни само на халите.

Но неизменно се спускаше все по-надолу.

Габорн измерваше времето по ритъма на тежките си стъпки, по вдишванията и издишванията си и по пълзящите по страните му капки пот. Горещината и влагата се увеличаваха с всяка измината миля.

Понякога стигаха до издигащи се като комини странични тунели или шахти. На всяко кръстовище Габорн спираше и подушваше въздуха — проверяваше за мириса на Ейвран.

Почти не разговаряха. Габорн беше останал насаме с мислите си и установи, че те са насочени към книгата, която Йоме носеше във вързопа си: ръкописа на Ерден Геборен.

Наистина ли беше преследвал Истинската властелинка? И ако беше така, какво представляваше това същество?

Преди два дни, когато Ейвран за първи път спомена за това създание, Бинесман изглеждаше смутен. Тогава той попита: „Сигурна ли си, че е хала?“