Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Ейвран потвърди, че е сигурна. Но сега Габорн се колебаеше. Какво точно беше локъс? Усети, че Земният му взор отслабва. Бинесман беше казал, че това е, защото все още задава неточните въпроси. Може би разбереше ли по-добре неприятеля си, щеше да знае как да го победи.

Беше убеден, че би могъл да узнае много неща от книгата, но Йоме не можеше да я разчете добре, а и в момента също тичаше по опасния път.

Стигнаха до тунел, който се спускаше стръмно надолу. Папратите в него бяха изпотъпкани. Земята беше опустошена. Халите явно често минаваха оттук.

Пред тях се изправи нова врата.

Габорн спря и каза:

— Трябва да си починем и да хапнем нещо. И ако можеш да отделиш малко време, бих искал да ми почетеш.

После бръкна във вързопа си, извади няколко ябълки и манерка вода. Отхапа от ябълката, вдигна най-близкия камък и започна да блъска по вратата.

Йоме също загриза ябълка и извади книгата. Габорн знаеше, че алнисианският не е лесен. Беше изчезнал преди стотици години и повечето учени ползваха най-съвременния вариант, но Ерден Геборен беше писал книгата си, когато езикът е бил все още жизнеспособен. Така че правописът, словоредът и граматиката нямаха нищо общо със съвременните правила.

Йоме отвори книгата и я запрелиства.

— Кажи ми, щом попаднеш на нещо интересно — настоя Габорн.

Все още задъхана от дългото тичане, Йоме отвърна:

— Ерден Геборен започва с равносметка на дотогавашния си живот в няколко изречения. Бил свинар по Хълмовете на Гробницата, докато не го призовал Земният дух. След това разказва как срещнал мага Сендавиан, който повел него и Дайлан Касапина — това трябва да е било името на Дайлан, преди да го нарекат Черния чук — по „пътеки от въздух и зелени пламъци“ към Долния свят.

Това звучеше като легенда. Йоме не се впусна в подробности. След това продължи:

— Но щом попада в Долния свят, неочаквано променя стила. Започва да поставя подзаглавия и разделя книгата на глави.

— Виж дали не можеш да намериш нещо за „локъс“ — каза Габорн.

Йоме започна да преглежда заглавията — прелисти десетина страници — и накрая каза:

— Тук има нещо: „За срещата с Локъс“. Ще се опитам да го преведа на по-съвременен език.

Тя зачете:

— „Локъс беше отвратително създание. Сияйните го държаха заключено в клетка, скрита сред зелена горска поляна в тесен каньон. Пътуването дотам беше трудно, а чудовището заудря като обезумяло с криле по решетката на килията, докато приближавахме. Крилете му бяха покрити с черни пера и разперени се простираха на около трийсет стъпки. Самото създание наподобяваше човешко същество с набити крака и дълги ръце, чиито краища свършваха със страховити нокти. Имаше нещо в черния му цвят, което окото не можеше да понесе. Вероятно бях присвил очи, защото погледът ми не можеше да проникне до дълбините на клетката. Чудовището сякаш поглъщаше светлината около себе си или пък я увиваше около себе си като черна пелерина. Въздухът се въртеше като вихрушка около звяра и се носеше зловоние на гнило. Не виждах ясно създанието, по-скоро имах някаква смътна представа за остри зъби, свирепи нокти и искрящи очи“.

Йоме млъкна потресена.

Габорн се обади:

— Ерден Геборен описва Сияен на мрака, нали?

Дори само при споменаването на името на чудовището Йоме потрепери.

— Вероятно — промълви тя. — А може и да грешим. Може да са различни същества.

После продължи да чете:

— „Решетката на клетката му беше от потъмняло желязо. Блещукащи морави руни опасваха основата й, а отгоре се издигаше покрив. Щом приближих, усетих, че съществото ме хипнотизира. Напрегнах поглед, пристъпвах по-близо и по-близо. Но колкото повече се приближавах, толкова повече мракът около него се сгъстяваше и замъгляваше зрението ми. Едва когато се приближих на една ръка разстояние, смътно осъзнах, че ми говорят Сияйните — не, те ми крещяха. Но не можех да ги чуя. Гласовете им бяха неясни, сякаш ми викаха от огромно разстояние. Вместо тях чувах единствено съществото, което ме подканваше: «Ела! Ела при мен». Видях вратата на килията. Не съзирах никаква…“ — Йоме спря да чете. — Предполагам, че думата е „ключалка“. — Тя продължи: — „Имах усещането, че вратата ще се отвори, дори само да я докосна с пръст, и все пак слугата на Мрака не можеше да я отвори. Докато се приближавах, съществото не помръдна. Крилете му престанаха да блъскат лудешки решетката и то ме наблюдаваше неподвижно, сякаш изваяно от камък. «Отвори вратата!», чувах шепота му аз. «Отвори я.» Чувах виковете на Сияйните отдалеч, но в техните думи…“ — Йоме се опита да довърши изречението по смисъл — „… нямаше никакъв разум“, е написано, но мисля, че иска да каже: „нямаше никакъв смисъл“. „Нямах намерение да отварям вратата — продължи тя. — Мислех само да пробвам да я докосна едва-едва. Тъкмо да го направя, когато Дайлан ме сграбчи изотзад. Той изкрещя в ухото ми, но не разбрах смисъла на думите му. Издърпа ме настрана от клетката и ме събори на земята, след което се изправи над мен и започна да ми говори нещо, което не разбирах. Локъс се разбушува насреща ми, сякаш започнаха да падат гръмотевици и цялото небе щеше да се срути. «Виждам те, кралю на Света на сенките! Аз ще пресея твоя свят като жито и ще изхвърля плявата от него.» Усещах ненавистта на слугата, подушвах я във въздуха, осезаема като зловонието на мъртвец. След известно време започнах да проумявам думите на Дайлан. «Не ни ли чу? — крещеше той. — Мен не ме ли чуваш?» Лицето му беше пламнало от тревога и сълзи от…“ — мисля, че думата би трябвало да означава „безсилие“, — „… бяха напълнили очите му. «Не те чух», отвърнах аз, докато идвах на себе си. Тогава гласът на Фил така ме разтърси, че го чух ясно. «Пази се от Асгарот. Той е най-коварното дете на майката на всички локъси, Истинската властелинка на Злото.»“