Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Една гънка на кожата му притискаше ребрата й. Чудеше се дали да се осмели да помръдне, за да не я стисне още по-силно.

Можеше да направи само едно. Прочисти съзнанието си, както я беше научил Бинесман, и си представи Съпруга на сенките. Извика в съзнанието си огромната му, подобна на лопата глава, каквато я видя, когато се надигна в цялата си чернота от водата на езерото, и си представи как потрепват сетивните му пипалца, докато изучава жертвата си. Представи си какво усещат краката му при ударите им в каменния под на тунела и целеустремеността, с която препускаше все по-нататък и по-нататък. Много скоро съзнанието й превключи и тя видя света през „очите“ на халата.

Самецът отчиташе електрическата енергия в околните скали като призрачни сини образи, нещо подобно на мъгла. Растенията и животните край пътеката бяха много по-светли. Раци-слепци прекосяваха забързани пътя му, блещукайки като звезди в зрителното му поле.

Пътят напред беше белязан със стара миризма на хали. Дори и да не беше така, Съпруга на сенките се ориентираше чудесно. Беше ловувал из пустошта през по-голямата част от живота си.

„Къде ме отнасяш?“ — попита Ейвран.

Съпруга на сенките се закова на място. Вдигна Ейвран, за да я разгледа, и пипалцата му затрептяха.

„Ти ли говориш? — запита халата. Тя усети напрегнатото внимание на чудовището. — Или съм хванал мечтите на червея?“

„Да, аз мога да говоря“ — отвърна Ейвран.

Усети мимолетния му въпрос: „Така ли разговарят човеците помежду си?“

„Не. Аз съм чародейка, защитник на Земята. Мога да разговарям със съзнанието ти. Но повечето хора не разговарят така.“

Съпруга на сенките си припомни нещо. Между халите имаше Земен пазител. Предшественикът на Съпруга беше убил чародея в безмилостна битка и по-късно Съпруга бе изял мозъка на своя предтеча.

„Твоят дядо е убил Земен пазител! — каза Ейвран. — Виждам го в съзнанието ти.“

„Истинската властелинка нареди да бъде убит.“

Ейвран проследи моменти от битката да се разгръщат в паметта на Съпруга на сенките. Дядо му се бе промъкнал зад мага, беше скочил върху него и бе откъснал предните му крака. След като Земният пазител бе останал беззащитен, неговият нападател безжалостно бе откъртил трите костни плочи от главата му, докато той все още беше жив, за да го изтезава до последния момент, изгребвайки мозъка му. Сега Съпруга на сенките пазеше някои от спомените на чародея.

„Това е ужасяващо“ — промълви Ейвран.

„Моят предшественик се гордее със своето деяние“ — отвърна Съпруга на сенките.

Той се гордееше, но Ейвран разбра, че чудовището се опитва да скрие някои неприятни усещания. Спомените на Земен пазител живееха в него.

Вярно, че Съпруга на сенките изпитваше глад за човешка плът. Но той изпитваше и нещо, което другите хали не можеха. Хората също бяха създания на Земята, обичани от своя създател. Те бяха ценени от Земята наравно с халите, паяците-слепци, световните червеи и папратите.

„Къде ме отнасяш?“ — попита отново Ейвран.

„В едно място за човешки същества“ — помисли си Съпруга на сенките. В паметта му изникна миризма — воня на немити хора, наблъскани в мрачна пещера, вмирисан на урина и изпражнения въздух. Пастира също беше виждал това място. Килия, в която Истинската властелинка изпитваше новите си заклинания върху хора. Стомахът на Ейвран се сви от ужас на буца.

„Твоята господарка ще ме убие там“ — каза тя.

„След време“ — съгласи се Съпруга на сенките.

„Моля те, пусни ме. Ти познаваш силата на Земния дух. Знаеш, че няма да ти сторя никакво зло.“

„Не трябва да споменавам за това човешко същество — помисли си Съпруга на сенките. — Другите ще решат, че съм болен от мечтите на червея.“

Внезапно Ейвран изпита усещането, че между нея и Съпруга на сенките се захлопна врата. Също като конекрадеца, който беше задигнал коня й във Фелдъншир, халата се оттегли от обсега на вниманието й, разрушавайки беглата им връзка.

Огромната хала се втурна из подземния свят през тунела със смътни контури. Стискаше Ейвран толкова силно, че тя едва си поемаше дъх. Опита се да привлече вниманието на Съпруга на сенките, да го помоли да не я стиска толкова безжалостно, но без тоягата си беше почти напълно безпомощна.

Ейвран сънуваше огън: припукващи червени въглени и пурпурни езици — като тези на огнените гущери в Джебан.

Когато се събуждаше, както често й се случваше, откакто беше в лапата на Съпруга на сенките, отново виждаше, че той препуска с шеметна скорост, гмурка се към черните дълбини на подземния свят през осеяни със зъбери тунели, покрай димящи езера, които ревяха и трещяха, край глинени делви и костите на странни подземни същества.