Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Габорн удари ръката си в скалата и изпъшка. Зелената светлина на опаловта му игла проблесна, щом се извърна към Йоме. Но пъшкането му не беше от болка.

— Истинската властелинка… — промълви той. — Мислех, че тя е Истинската властелинка на всички хали или нещо такова, а не…

— … на Злото — довърши Йоме.

Габорн усети, че му се завива свят. Съществото, срещу което му предстоеше да се изправи, беше враг, от който се бояха дори Сияйните и Лъчезарните. Нищо чудно, че бяха тръгнали да се сражават на страната на Ерден Геборен.

Йоме продължи нататък:

— „Много слова ми каза Фил, слова, изречени от сърце. Разбрах, че ако бях докоснал тази врата, ако се бях опитал да я отворя, силата ми щеше да ме напусне. Вратата беше запечатана с толкова могъщи руни, че обикновен мъж като мен не би могъл да я разбие. Но ако бях опитал, щях да успея да отворя друга врата: вратата към моето сърце. «Асгарот можеше да те изпълни — говореше ми Фил. — Зловещите му желания можеха да станат твои желания. Можеше да те изпълни така, както мракът изпълва кухините на земята.» Сграбчи ме неназовим страх. Бях така потресен, че не можех да се изправя. «Локъсът не е създанието, което виждаш пред себе си — продължаваше Фил. — Сияйният на мрака може да остарее и да умре, но скритата в него сянка е безсмъртна. Когато Сияйният на мрака умре, същността му ще продължи да търси друг домакин. Затова предпочетохме да затворим Асгарот, вместо да го унищожим. Много Лъчезарни загинаха, докато се опитваха да го доведат тук. Хиляди пъти по хиляди сенчести светове е успял да завладее Асгарот.»“

Йоме се поколеба за момент и каза:

— Ерден Геборен не харесва думата „завладявам“. Зачеркнал я е и е сложил вместо нея „разрушавам“ или „господствам“, или „превземам“.

Тя продължи:

— „Но докато го държим в плен, той не може да пакости.“

Затвори книгата. От лицето й се лееше пот, дрехите й бяха прилепнали към тялото й.

— Мислиш ли, че магът на Радж Атън е освободил същия Сияен на мрака?

Габорн обърса с ръкав потта от челото си. От тичането и увеличаващата се горещина се чувстваше мазен и нечист. Искаше му се да се изкъпе. Беше видял магът да влиза през огнената врата в Туинхейвън и да излиза много скоро след това. Нима беше имал време да проникне в клетката? Или само се беше срещнал с чудовището, след като някой съучастник от другата страна го беше освободил.

Името му беше Асгарот. Възможно ли бе описаното преди две хиляди години от Ерден Геборен чудовище да е същото, което дебнеше Йоме в замъка Силвареста само преди седмица?

Беше сигурен, че е така. Бе се появило сред облак тъмнина и вихрушка от вятър, изсмуквайки цялата светлина от небето, увило около себе си нощта като мантия. При приближаването му изтрещя гръм и се посипаха светкавици. Беше проговорило, „сякаш избумтя гръмотевица“.

— Може би — каза Габорн. — Изглежда, си си спечелила достоен противник.

— Не търсех повод за битка — обясни Йоме. — То ме преследваше.

Габорн се усмихна с надеждата да я успокои.

— Чакай — прошепна тя. — То не преследваше мен. Дойде за нашия син, за детето, което нося в утробата си.

— Защо? — попита Габорн.

Завладя го страх. Сияйният на мрака беше дошъл за сина му! Щом разпростря сетивата си, Габорн усети опасност да дебне детето.

— Сияйният на мрака не иска просто да убие едно дете — промълви сякаш на себе си Йоме. — Хромото момче беше с мен, но Сияйният на мрака не поиска неговия живот. Чакай… — Йоме наведе лице и сграбчи утробата си, след което изпъшка. — Чакай!

— Какво има? — попита Габорн.

— Сияйният на мрака… — продължи тя — или локъсът вътре в него не искаше да убие детето. Просто го искаше. Настояваше за него.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че искаше да завладее бебето, за да се скрие!

— Разбира се — възкликна Габорн. — Сияйният на мрака е напуснал Долния свят. Може би дори се тревожи, че враговете му ще го потърсят. Следователно има нужда от място, където да се скрие. А има ли по-добро място от една майчина утроба?

Като изрече притесненията на Йоме на глас, Габорн, изглежда, им придаде тежест и реалност. Йоме се разрида и прикри утробата си с ръкописа на Ерден Геборен.

— Аз също се тревожа къде е отишло — каза Габорн. — Но с моя Земен взор мога да видя духа на детето. Вътре в теб няма мрак. Детето в утробата ти е като всяко друго — живо, но все още неоформено. Не усещам никакво зломислие, никаква злонамереност.

Йоме се тресеше от страх. Габорн я прегърна. Тя се вторачи в мрака с размътен поглед.