Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Добре ли си? — попита я Габорн.

Ейвран се опита да седне и усети огромна слабост. Ръцете й сякаш бяха от гума, а краката си изобщо не можеше да помръдне. Дори ако беше тичала цял ден, без да спре, нямаше да грохне така.

— Добре съм — отговори тя и се опита да се надигне.

Най-после успя, но болката между очите се засили. Усещаше някаква замаяност. Не можеше нито да мисли, нито да се съсредоточи.

Усети силата постепенно да се завръща в мускулите й.

— Много добре — обади се Бинесман. — Много добре, макар да ти дойде в повече. Искаш ли да видиш постижението си?

Той отстъпи встрани и Ейвран ахна.

Между колоните нямаше никакво разстояние — бяха се слели в стена, чиято сивкава каменна повърхност блещукаше, сякаш беше изпечена на огън.

— Какво съм направила? — попита Ейвран.

Изуменият Бинесман поклати глава, след което се засмя.

— Някои чародеи на мътните са можели да моделират камъни според волята си. Така е образувана голямата падина в Хиърдън и континентите са се разцепили. Това е най-рядко срещаната от всички стихии на дълбоката земя. Не съм чувал човешко същество да притежава подобни умения, но изглежда, ти ги притежаваш до известна степен.

Ейвран наблюдаваше изумена каменната стена. Бинесман почука стената с жезъла си, сякаш искаше да чуе ехото.

— Това ще ги задържи доста време. Вярно, че халите може да загубят надежда да я срутят и да се принудят да изкопаят проход около нея. Да вървим.

Ейвран се изправи. Всички се втурнаха да тичат. Бинесман остана с нея отзад, без да я изпуска от погледа си: изглежда, се страхуваше да не припадне пак. Което за малко не се случи, ако не беше тоягата й, на която да се подпре.

— Когато спрем следващия път — каза Бинесман, — ако имаш сили, ще поупражняваме новооткритите ти умения. Но този път ще се опитаме да моделираме нещо по-дребно.

— Добре — съгласи се тя, макар да не изпитваше особено силно желание да опитва отново.

Пробягаха едва половин миля и подът на пещерата внезапно свърши.

Тунелът се стесняваше и старото речно корито се спускаше почти отвесно надолу.

Габорн надникна в ямата. По стените й растяха папрати и трева-червей. Погледът на Ейвран стигаше на около четвърт миля дълбочина. Там тунелът като че ли завиваше, но не беше сигурна. Светлината бе твърде слаба, за да види по-надолу. Ейвран погледна Габорн, за да разбере дали ще рискуват да се спуснат в шахтата.

— Земята ни предупреждава да бягаме — каза той. — А това е единственият изход.

Ейвран протегна ръка и докосна една папрат. Листата й погалиха нежно кожата й. Тя дръпна и я откъсна без никакво усилие.

— Спускането е рисковано — каза Ейвран. — Стените са много нестабилни.

— Ще се справим — отсече Габорн.

После започна да вади въжетата от разхвърляните наоколо денкове и да ги завързва едно за друго, а Йоме завърза края за близкия сталагмит.

— Дай да ти погледна ребрата — настоя Бинесман.

— Ще се оправя — отказа Габорн. — Почти не ме болят.

Но магът пристъпи до него, развърза ризницата му и я смъкна. Кожата му под ватата и туниката беше цялата на зелени и черни петна.

— Изглеждат по-зле, отколкото ги усещам — каза Габорн.

— Добре, че е така — не отстъпваше Бинесман, — защото ако ги усещаше, както изглеждат, щеше да си умрял! — Той простря пръсти над раните, без да ги докосва, намръщи се и измърмори: — Както предполагах — четири счупени ребра. И с всичките ти дарове няма да зараснат напълно за ден-два. Но изобщо не мога да проумея как се случи.

— Доверих се повече на очите, отколкото на сърцето си — обясни Габорн. — Усетих предупреждението да легна, но не видях опасността. А и прътът профуча много бързо.

— Нека ти бъде за урок — продължи Бинесман. — Прави това, което ти нареди Земята. Забрави това, което виждат очите ти или което мислиш, че знаеш.

Бинесман измъкна стрита на прах сушена комунига и духна малко върху раните. После вдигна ризницата на Габорн и кожената й подплата, замисли се за секунда и ги метна в ямата. Ризницата задрънча и затрополи надолу из мрака.

— Защо ги хвърли? — попита Габорн.

— Само ще ти пречат, докато се спускаш — обясни Бинесман. — Ще ги намерим на дъното.

Йоме и Ейвран тъкмо привършваха със завързването на въжетата.

— Кой ще е пръв? — попита напрегнато Йоме.

Габорн пристъпи до ръба и пусна копието си в дупката. То издрънча и той метна денковете след него. Най-накрая пусна края на въжето и скочи. Ейвран възкликна от уплаха.