Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Изкатери се обратно до отверстието на пещерата и след малко се върна, явно доволен от себе си.

Халите продължаваха да съскат, но земята като че ли се тресеше по-леко.

— Да се махаме оттук — каза той.

— Какво направи? — попита Ейвран.

— Има едно простичко заклинание за размекване на камъни — обясни чародеят. — С него можеш да разрушиш покрив или да срутиш мост. Един Земен пазител може също така да втвърди земята или да направи калта корава като камък, а камъка твърд като стомана. Мисля, че на халите ще им се наложи да покопаят поне няколко часа.

— Значи успя да заключиш вратата зад нас? — попита Габорн.

— Мога само да се надявам, че успях — отвърна Бинесман.

Габорн поведе групата — катереше се по сталагмити и огромни колкото сандъци гъби и газеше през гъделичкащата папрат. В едната си ръка държеше копието, а денка и въжетата бе метнал през рамо.

Всички бяха взели дарове на метаболизъм, които вършеха добра работа. Ейвран напредваше най-бавно. Беше само на девет годинки и крачетата й бяха по-късички от краката на останалите — всеки две крачки на Габорн се равняваха на три нейни.

Отначало тя се стараеше да тича наравно с другите. Но скоро Габорн сам забави темпото. Въпреки че даровете действаха, той продължаваше да скимти от болката в ребрата, дори след като затича по-бавно.

Коритото се спускаше все по-надолу и по-надолу. Често прекосяваха земя без растителност, някога дъно на по-големи вирове. Повечето от тях бяха пресъхнали, но в някои се беше насъбрала вода. Понякога Ейвран съзираше скрабери — слепи гущери с подобни на криле крачета, — които сякаш летяха във водата. Такива вирове прецапваше, колкото може по-бързо, като разплискваше водата около себе си от страх някой гущер да не я ухапе.

Понякога старото речно корито се стесняваше и понеже в такива отсечки някога реката бе текла по-бързо, пътеката беше по-чиста. Почти не срещаха животни. Тук-там пълзяха едри сиво-зелени голи охлюви, които се хранеха с папрат и на свой ред осигуряваха препитание на дребните раци-слепци. Но по-големи и опасни животни Ейвран не видя.

„Все още сме далеч от дълбините“ — мина й през ума. Там бяха свърталищата на сериозните опасности.

Пресичаха пустинна местност. Повечето подземни растения вирееха на топло, а тук бе прекалено студено. Затова липсваха и по-едри животни.

Бяха изминали в тичане много мили, но земята продължаваше да трепери и до слуха им продължаваше да достига тътенът на маршируващите хали. Сега вече по-отдалеч.

Стигнаха до една теснина, в която сталактитите висяха от тавана като колони и по тях се процеждаше вода. Трябваше да минат в редица един по един и когато се промъкнаха, Бинесман се обърна.

— Ейвран — каза той. — Я да видим дали можеш да изпишеш онази руна, за която ти говорех. — Той очерта с пръст руната върху камъка, оставяйки едва забележими драскотини. — Сега я начертай с върха на тоягата си, като си представиш, че твоята сила, твоята енергия и енергията на тоягата се вливат в камъка.

Ейвран позна руната. Беше я виждала много пъти, издълбана върху каменни блокове по стените на къщи и замъци. За един обикновен човек издълбаването на подобна руна нямаше по-голямо значение от това на заклинание, което да го защити от опасност. Но за един Земен пазител това беше мощна магия.

Ейвран освен това знаеше, че различните Земни пазители нямат еднаква сила. Бинесман можеше да наднича в камъните и да вижда на голямо разстояние. Тя нямаше подобни умения. Но все повече се досещаше, че притежава способности, за които чародеят дори не е чувал.

Старият маг явно се надяваше да открие тези нейни способности.

Тя затвори очи. Начерта руната почти инстинктивно, като се съсредоточи да вмъкне цялата си сила в нея. Накрая се разтрепери от усилието.

— Затвори се — каза тя шепнешком. — Затвори се.

Начерта руната, след което жезълът й като че ли сам добави още няколко завъртулки в нея.

И в същия момент изпита странно усещане. Сякаш за част от секундата цялата й енергия се изпари.

Пред очите й притъмня и тя припадна.

Когато дойде на себе си, изглежда, не беше минало много време. Виеше й се свят и главата й сякаш беше стегната в метален обръч, който някой продължаваше да затяга. Усещаше силна болка дълбоко между очите. Надвесен над нея, Габорн крещеше:

— Ейвран! Ейвран, събуди се!

Тя се огледа. Едни се бяха вторачили в нея, други в тясната стена. Бинесман бе застанал до колоните и внимателно ги оглеждаше.