Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

В отговор зелената жена влетя през отвора над главите им. Претърколи се по склона и се блъсна в една каменна стена с такъв трясък, че ако беше човешко същество, щеше да изпотроши всичките си кокали.

— Да се махаме оттук — нареди Габорн.

Земята продължаваше да се тресе от подминаващите хали, съскането им ехтеше.

Йоме погледна назад. От даровете на взор и издръжливост зрението й се възстановяваше бързо. На халите щеше да им отнеме известно време да се промъкнат в пещерата и да открият изхода, през който се бяха измъкнали. Но нямаше никакво съмнение, че ще ги последват.

Пред тях през подземния свят се извиваше древно речно корито, тук-там осеяно с вирчета, пълни с вода. Странни, подобни на зелеви листа растения покриваха стените. Таванът беше обрасъл с преплетени в пищно изобилие грудки и влакнести коренища, а сред покрилите целия под гъделичкащи папрати се открояваха островчета — гигантски бели гъби. Но все пак речното корито се различаваше ясно. Придвижването през този пущинак нямаше да е никак леко. А и накъде трябваше да вървят?

Конете ги нямаше. Габорн бе ранен. А халите бяха по петите им. Един сталактит се откърти от тавана и се разби на десетина крачки от тях.

— Лесното май бе дотук — отбеляза Йоме.

— Тръгваме! — подкани ги Габорн. — Нямаме никакво време за губене.

„Тръгваме накъде?“, запита се Ейвран.

В тунелите на халите можеше да разпознае пътя. Но тук, в тази естествена пещера, без да я води миризмата на халите по стените, се чувстваше изгубена. Земята тътнеше под стъпките на стотиците хиляди хали.

Едва се бяха измъкнали от малката пещера. Ейвран издиша въздуха от дробовете си, за да ги изчисти от проклятията на халите.

— Сляпа съм! — Тя присви очи.

Не можеше да фокусира погледа си. Виждаше като през червеникава мъгла.

— Ще се оправиш — успокои я Бинесман.

Тя се втренчи в него — смътен силует в сумрака. Успя да го разпознае единствено по цвета на светлината от забодената на шапката му игла. За момент успя да фокусира очи върху лицето му. Заклинанието беше толкова силно, че бялото на очите му бе кървавочервено.

Усещаше очите си като жигосани. Никога не бе изпитвала толкова остра болка.

„Сигурно и моите са зачервени“, мина й през ума.

Бинесман бръкна в джоба си и извади малка китка.

— Ето — каза той. — Цяр за очи.

Скърши стъбълцето на растението и го близна, след което бързо тръкна клепачите й с него. Болката мигновено изчезна. Чародеят вече лекуваше и останалите.

Ейвран грабна денка и въжетата и огледа двете посоки — нагоре и надолу. От двете страни на пещерата от тавана провисваха сталактити, а от пода като гора от стрели се издигаха сталагмити. Но по средата пространството беше свободно. Там някога беше текла реката. Сега речното дъно бе покрито със странна подземна растителност, напомняща тъмна жилава папрат. Тя се поклащаше едва-едва, сякаш подухвана от лек ветрец. Бинесман я наричаше „гъделичкаща папрат“.

Ейвран се опита да си представи мрежата от прокопани от халите тунели. Но в съзнанието й възникна оплетено като прежда кълбо. Майстора на пътя едва ли имаше по-ясна представа. Халите нямаха зрение. Затова не използваха карти. Разчитаха единствено на обонянието си.

Ейвран подуши. Халите имаха име за този камък. Името беше миризма — варовития мирис на синкавобели пещерни бисери. Ако тази утайка се свързваше с други тунели на халите, можеше да отгатне по мириса.

— Надолу по течението! — каза тя. — Мисля, че коритото пресича изоставен от халите тунел.

Обзе я съмнение. Би трябвало да е на десетки мили, а в пещера като тази пътят можеше да е преграден от стотици препятствия.

Габорн се надигна с пъшкане и присвил очи от болка. Подпря се на копието като на патерица. Ребрата явно го боляха. Остана за момент неподвижен, за да даде възможност на даровете на издръжливост и метаболизъм да окажат лечебното си въздействие върху счупените му кости.

В този момент откъм малката пещера над главите им се чу силно съскане. Ейвран чуваше как халите блъскат камъните с прътовете, за да си проправят път. При всеки удар подът на пещерата се разтрисаше.

Габорн погледна Бинесман.

— Можеш ли да запушиш пещерата зад нас?

— Да срутя тавана? Това е свръх силите ми — отвърна чародеят. — Нямам чак такива възможности. — Замисли се за момент и добави: — Може би едно малко заклинание ще свърши работа.