Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Бяха великолепни катерачи. С огромните нокти на предните си лапи и с четирите си крака можеха да препускат по склоновете много по-бързо от хората. А и издълбаната от древната река шахта беше достатъчно широка, за да се спусне безпрепятствено през нея някое от чудовищата.

Щом си го помисли, й се прииска да тръгнат веднага.

— Стигнат ли отвора горе — осмели се да каже тя, — достатъчно е да стоварят една скала върху главите ни и да ни погребат.

— Стовари ли се скалата върху главата ти — опита се да се пошегува Бинесман, — няма защо да се боиш, че ще те погребе.

Той се опита да й се усмихне успокояващо, но Ейвран забеляза, че на никого вече не му се остава на площадката.

Габорн продължи спускането и всички останали го последваха. Ейвран усети, че я болят ръцете; пръстите й бяха разранени до кръв. И другите не бяха в по-добро състояние, след като скалата беше покрита с петънца от кръвта им. Наложи си да не мисли за нищо, за да не усеща болката.

След още половин миля Габорн викна:

— Останете по местата си. Няма никакво дъно.

— Какво означава това? — попита Йоме.

— Не виждам дъното — отвърна той. — Просто… под нас няма нищо.

Ейвран се сви, сграбчила някаква несигурна издатина. Папратите се олюляха, гъделичкайки китките й.

Опита се да погледне надолу, но Бинесман и зелената жена препречваха гледката. Цялата шахта бе осветена от опалите и Ейвран разбра какво има предвид Габорн — на десетина разкрача под нея шахтата изведнъж свършваше и надолу зееше бездънна пропаст.

Ейвран се долепи до стената с разтупкано сърце. Челото й плувна в пот. Нокътят на лявото й кутре всеки момент щеше да падне. Беше го разранила до кръв.

Помръдна едва-едва пръст и нокътят се откъсна.

Зарови пръстите на краката си в някаква вдлъбнатинка, прилепи главичка до стената и й се прииска да зареве. Крачетата и ръчичките й се тресяха въпреки усилията й да запази хладнокръвие.

„Дали и паяците се уморяват, когато се катерят по стените? — запита се. — Сигурно.“

До слуха й достигаше хриптенето на Габорн, докато той продължаваше да се спуска все по-близо до ръба на празната бездна.

— Мисля, че виждам вода под нас — извика Габорн. — Почти съм сигурен.

Пулсът заблъска в ушите й. Помириса въздуха. Да, усети мирис на вода. Даде си сметка, че през последните няколко часа мирисът непрекъснато се бе усилвал. Цялата пещера бе просмукана от влага, а някои скали бяха покрити с водни капки от кондензацията. Но сега надушваше огромно пространство вода, просмукана със сяра.

„Денковете ни“, беше първата й мисъл. „Хвърлихме долу денковете и оръжията си. Значи са под водата. И няма да ги намерим. И храната.“

Усети, че й прилошава, и се улови за една-единствена надежда: че тоягата й се носи по повърхността. Ако поплуваше достатъчно, щеше да я намери.

Без нея вълшебствата й бяха немислими и макар да бе изгубила всичко друго, беше сигурна, че ако я намери, ще оцелее.

А ако имаха късмет, и денковете щяха да плават на повърхността.

— Има само един начин да се спуснем — обади се Габорн. — Трябва да скочим. Под нас е езеро. Виждам брега.

— Чакай! — спря го Ейвран. — Не знаем какво живее в него!

Но Габорн се хвърли от ръба. Ейвран напрегна слух, като броеше наум, докато плясъкът най-после не стигна до слуха й. Беше преброила до осемдесет и девет.

„Осемдесет и девет секунди? Не — досети се тя. — Имам дванайсет дара на метаболизъм. Трябва да разделя на тринайсет. Което е около седем секунди. На какво разстояние ще падна за седем секунди?“

Нямаше никаква представа. Знаеше само, че е доста.

„Какъв би могъл да е най-страшният обитател на езерото?“, запита се Ейвран. Беше яла от мозъка на няколко хали и беше научила доста неща за подземния свят. В езерата отгоре имаше скрабери. Сигурно и в това езеро ги имаше — освен ако нямаше слепоци, които да ги ядат.

В Идуминийско море имаше много слепоци — огромни змиорки, дълги трийсетина стъпки, които можеха да нагълтат цяло дете, мустакати риби с размерите на лодка. А имаше и други, не по-малко опасни твари, като плаващите стомаси — пихтиести мехури, които се лепват за теб и направо започват да те храносмилат.

„Какво е най-страшното, което може да се случи?“ — продължи да си задава въпроси Ейвран и осъзна, че страховете й са неоснователни. Габорн беше Земния крал. И не би допуснал тя да скочи в лапите на смъртта. В най-лошия случай щеше да я щипне някой скрабер.

Погледна надолу. Йоме вече бе скочила. Скачаха през няколко секунди, за да дадат възможност на този отдолу да отплува встрани. Бинесман нареди на вайлда си да скочи и Пролет се метна в нищото.