Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Не плувам много добре — пошушна Ейвран на Бинесман.

Чародеят се засмя.

— Не бой се, детето ми, аз плувам като тапа. Изчакай пет секунди, след като скоча. Чакам долу да ти помогна.

Тя нагласи крака и се вторачи през рамо надолу. Видя Бинесман да се спуска до самия ръб на шахтата. Сега вече успя да види пещерата под себе си. Габорн и останалите бяха засилили опалите и светлинките им блестяха като звезди в лятно небе. Плуваха в огромно езеро с почти идеална кръгла форма и разплискваха вълни около себе си. Габорн плуваше към скалите до отсрещната стена.

Гледката излъчваше спокойствие — сякаш плувци се наслаждаваха на среднощно къпане.

Бинесман се отблъсна от стената и зарита, политайки надолу. На светлината на опаловата си огърлица Ейвран мерна за миг лицето му — беше абсолютно спокойно. Той полетя с прилепнали от двете страни на тялото му ръце и след миг тъмнината го погълна. Ейвран започна да брои.

В далечината дочу звук, от който сърцето й заблъска като обезумяло — стържещото дишане на хала.

„Къде може да е? Дали не се крие в скалите долу?“

Наклони глава и напрегна слух. С даровете си на слух чуваше всички шумове по-силно, преувеличено.

Не. Звукът идваше отгоре.

— Халите са по петите ни — извика Ейвран.

И не изчака да минат петте секунди на Бинесман.

Пропадането в тъмнината нямаше край. Никога не беше скачала толкова отвисоко. Най-дългият й скок беше от клоните на старото дърво в езерото в Уитибрук.

Летеше, свита на топка, сграбчила колене с ръце. Преброи почти до сто и най-накрая падна във водата.

Продължи да потъва все по-надолу и по-надолу. Водата беше учудващо топла. Задържа дъх, докато изплуваше. Опита се да огледа наоколо на светлината на опала. Костеливи като щуки слепоци се стрелкаха из черните води, едновременно стреснати от нещо толкова голямо и привлечени от движенията й. Дъното не се виждаше.

Ейвран се напрягаше да изплува на повърхността. Наметката й натежа и си помисли да я свали. Но това беше наметка на маг, която й служеше за защита и скривалище, затова не посмя да се лиши от нея.

Продължаваше да размахва ръце към повърхността. Докосна нещо твърдо и го сграбчи.

Беше напипала тоягата си и я облада усещане за мощ.

За момент се замята наоколо, без да може да повярва на късмета си. Но моментално си даде сметка, че не е само късмет.

„Исках си тоягата и тя ме намери“ — каза си Ейвран.

Бинесман доплува до нея.

— Тук съм, детето ми, хвани се за ръката ми.

— Халите — изхриптя тя и се вкопчи в наметката му. — Чух ги отгоре в шахтата.

Той тикна тоягата си в ръката й.

— Ето. Дръж, за да ми е по-лесно.

И заплува. Ейвран стисна тоягите и Бинесман я повлече след себе си.

Ейвран знаеше, че халите не могат да плуват. Потъваха като камъни. Но можеха да лазят като речни раци на кратки разстояния по дъното.

Езерото беше достатъчно малко, за да могат да изпълзят от него. Но дали те го знаеха? Знаеха ли как да се измъкнат? На стотина разкрача виждаха сравнително ясно, но на разстояние над двеста крачки за тях светът потъваше в неясна мъгла.

Не бяха в състояние да усетят очертанията на езерото под себе си. Можеха да надушат само мириса на водата и на скалистите стени. Мирисът на скалите дали щеше да е достатъчно силен, за да ги ориентира за размера на езерото? Щяха ли да дръзнат да скочат в него?

Ейвран не знаеше. Халите можеха да проявяват изключителна смелост. Кожата им беше толкова здрава, че им служеше почти като броня, а бяха и ужасяващо силни. Това им даваше самочувствие на неуязвимост.

„Някои от тях ще ни проследят“, беше сигурна Ейвран. Не можа да проумее защо е толкова сигурна, докато не се порови из мислите си.

Хитрия ядач. Преди няколко дни беше вкусила мозъка му и помнеше какви са чувствата му към човешките същества. Ужасяваща смесица от страх и ненавист след последните победи на хората над халите, примесени с толкова неутолима жажда за мъст, която неминуемо би го накарала да ги преследва.

— Не се притеснявайте за денковете! — викна Габорн от брега. — Вече ги измъкнах. Побързайте!

„Значи денковете са изплували — помисли си Ейвран. — Но копията ги няма.“

Ейвран зарита, за да помогне на Бинесман да доплуват до брега. След секунди се измъкнаха от черната вода. Светлината от опалите се отразяваше върху водната повърхност и танцуваше по обсипаните с бели кристали стени.

Едва бяха стигнали брега, когато една огромна хала пльосна от шахтата, разплисквайки вълни във всички посоки.