Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— По-бързо! Насам! — извика Габорн. Сочеше един мрачен свод, където древната река беше издълбала проход в скалата.

— Чакайте! — възпротиви се Ейвран. — Трябва да убием халата. Ако тези горе в шахтата не помиришат смъртта й, ще я последват.

— Не! Бягайте! — нареди Габорн. — Веднага!

— Тръгвай, детето ми — подкани я Бинесман и я изтегли от водата на брега. — Грабвай денка.

Ейвран метна своя денк на гърба си. Бинесман хвърли един на вайлда и посегна да вземе своя. Изглеждаше уморен. Имаше толкова дарове, колкото Ейвран, но въпреки това от възрастта движенията му бяха забавени.

Пред тях като търбух зееше пещера. Габорн бе застанал на входа й.

— Бинесман — изкрещя той, докато чародеят мяташе денка на гърба си, — бягай!

Бинесман пусна денка и се извърна. Нещо чудовищно се надигаше от водата.

„Нищо не е в състояние да се движи с такава скорост“ — помисли си Ейвран.

Въпреки всички дарове, които имаше, виждаше изскочилата от водата хала като през мъгла. Водата се стичаше от подобната на лопата глава и се разплискваше върху скалите пред краката й.

Бинесман я гледаше с изкривено от ужас лице, вдигнал с две ръце тоягата си в самозащита.

Още неосъзнала, че халата е въоръжена — с огромен стоманен меч, дълъг поне двайсет стъпки, — Ейвран зърна тъмната сянка на острието да разцепва въздуха.

Миг по-късно до слуха й достигна звукът от цепене на дърво и трошене на кости. Бинесман литна във въздуха и тупна на трийсетина крачки върху земята.

— Помощ! — изпищя Ейвран.

И вдигна тоягата си, за да се защити. Халата надвисна над главата й, разтворила масивните си челюсти, които можеха да налапат цял фургон. Върху предните й крака в смътно синьо проблясваха руни. Ейвран никога не бе виждала толкова страховит мечоносец. Вдъхна миризмата му и благодарение на даровете на обоняние името му започна да се мержелее като сянка в ъгълчетата на съзнанието й. Познаваха го всички хали, чиито мозъци бе опитала. Името му всяваше ужас: Съпругът на сенките.

Измежду всички слуги на Истинската властелинка той беше най-коварният и ловкият. Ейвран се вцепени от смъртен ужас.

Той като че ли се вторачи в нея за част от секундата. След което острието изсвистя над главата й.

Тя не съзнаваше какво се случва. Бинесман го нямаше. Не можеше да помръдне.

— Бягай! — изкрещя Габорн.

Ейвран отскочи встрани в мига, в който острието се стовари върху мястото, където беше стояла допреди секунда. Металът разцепи скалата.

Нещо над главата й, някаква надаваща болезнен вълчи вой сянка се изпречи между нея и халата.

— Кръв! — разцепи въздуха викът на вайлда.

И Пролет нанесе удар с тоягата си, сякаш искаше да смаже Съпруга на сенките.

Внезапно, както беше нападнала, халата отскочи встрани, покатери се на стената и се вкопчи като паяк в нея. И започна да изпраща поток от съобщения под формата на миризми. Ейвран долови мириса на вайлда, последван от миризма, означаваща: „Объркан съм“, а след това: „Предупреждавам, това носи смърт“.

Съпруга на сенките се закатери по стената, потрепвайки със сетивните си пипала. Зелената жена се втурна след него, като виеше от безсилие. Захвърли тоягата, скочи върху една издатина и продължи да се катери подир чудовището. Стените на пещерата бяха покрити с калцит и целите бяха обрасли в папрат. Някои от камъните бяха бели и крехки като крем, а други меки и златисти като восъчна пита. Наслоилите се през вековете утайки бяха оформили шупли и ронливи сталагмити. Зелената жена се катереше със светкавична скорост, а Съпруга на сенките отстъпваше все по-нагоре, докато най-после не прилепна към тавана като огромен тлъст паяк.

— Кръв, кръв! — виеше сърцераздирателно вайлдът. Изкачи се до тавана и затърси начин да докопа жертвата си.

Съпруга на сенките внезапно скочи, прелетя шейсет стъпки във въздуха и се вкопчи с крака за тавана. Сграбчи с едната си лапа вайлда, отстъпи назад и я размаза в скалата. На фона на яростния вой на вайлда на Ейвран й се стори, че чува хрущене на кости.

След което халата запокити Пролет в езерото. За миг не се чуваше нищо друго освен плисъка на вълните в скалите.

Вкопчена в тавана на пещерата, халата внимателно ги следеше и размахваше сетивните си пипала като обезумяла.

Вайлдът внезапно изскочи на повърхността, като плискаше вода около себе си и все така виеше от ярост.

Съпруга на сенките се оттегли в шахтата.

„Отиде си“ — помисли си с облекчение Ейвран. Макар да знаеше, че е само временно. Той ги изучаваше.