Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Йоме изчака, докато главният облекчител за момент се освободи, и пристъпи към него.

— Габорн скоро тръгва — каза му тя. — Когато потегли, изпрати съобщение на нашите облекчители в замъка Силвареста в Хиърдън. Имам много силари в най-горната гробница на върха на хълма. Искам облекчителите да ги използват, за да прехвърлят дарове на Габорн. Той разполага с Посветители в замъка Лонгмът. Не би трябвало да е трудно.

— Колко дара трябва да му дадем? — попита облекчителят.

— Всичко, което могат.

— Габорн никога няма да се съгласи на подобно нещо! — каза облекчителят прекалено високо. — Дори като дете не обичаше силарите.

— Разбира се, че няма — прекъсна го Йоме и му посочи с жест да говори по-тихо. — Не трябва да знае какво правим за него. Това е моя молба. Габорн е обвързан с клетва. Никога няма да приеме дарове насила, нито пък ще направи размяна за тях с бедните, които нямат друг избор. Тези, които дадат даровете, трябва да са зрели хора, които разбират опасността и дават силите си доброволно, от чисто желание да помогнат.

Облекчителят я изгледа изпитателно. Съзнаваше колко безнадеждно е начинанието на Габорн. Съзнаваше също така, че светът не може да му позволи да се провали.

— Знаеш, че ще го изгубиш — каза той. — Дори да успее в своето търсене, с толкова много дарове на метаболизъм той ще остарее и ще умре, докато си все още млада. Рискуваш нещо още по-скверно. Спокойно би могъл да придобие Даровете всечовешки, да стане безсмъртен, самотен, неспособен да умре.

Тази мисъл накара Йоме да се просълзи.

— Нима допускаш, че не съм наясно за опасностите? Не го правя от лекомислие.

— Добре — съгласи се облекчителят. — Веднага пращам съобщение в Хиърдън.

Йоме се върна в пещерата заедно с Бинесман и вайлда. Ейвран тъкмо беше приключила с приемането на даровете.

По-навътре в тунела Габорн стоеше сам с факла в ръка, взрян в пустотата, докато рицарите му разтурваха лагера.

Отверстието към Устата на света беше над стотина стъпки широко, но много бързо се стесняваше навътре докъм двайсет-трийсет стъпки.

Наскоро халите бяха подсилили стените с клей, който се втвърдяваше във вещество, по-твърдо от бетон. Клеят беше оформен в подобни на ребра колони, които се извисяваха нагоре до около трийсет стъпки височина. На всеки десетина разкрача се издигаше поредната двойка колони. На върха, където колоните се срещаха, по цялата дължина на тунела лъкатушеше костено било.

Въздействието им беше потискащо. Йоме се втренчи във вътрешността на тунела и подпорите й заприличаха на бели ребра, сякаш се намираше във вътрешността на останките от скелета на някакъв огромен, отдавна умрял червей.

От тавана над тях провисваха дългите ластари на космати пещерни растения.

— Какво правиш? — попита Йоме.

— Чудя се колко факли да вземем — отвърна Габорн. — Ако вземем прекалено много, ще бъдат излишен товар. Ако вземем прекалено малко, няма да ни стигнат.

— Корен от хоя гори чудесно — предложи Бинесман. — Сигурно ще намерим някъде по пътя.

— Може би имам нещо по-добро от факли — вметна Йоме, доволна, че има възможност да покаже способностите си. — Позволих си да донеса подарък от съкровищницата в Замъка на прилива.

Отиде до вързопа си, който лежеше наблизо под намотано яко въже, и измъкна пълна чанта с бижута, украсени до едно с опали. Те бяха нищожна част от съкровищата на мистарския двор, доказателство за необятното количество бижута, колекционирани от предците на Габорн в продължение на над две хиляди години. Имаше поне осемдесет игли за пелерини с опали във всевъзможни цветове, за да подхождат на всяка дреха в изискания гардероб на един владетел: черни опали от хълмовете над Уестмур, огнени опали от Индопал, перлени опали от земите отвъд Каролско море, син опал, който беше толкова древен, че канцлерът й беше споделил, че никой в двора не знае откъде е. Златни опали, изпъстрени с червени петънца, обсипваха потъмняла корона, а огърлиците, гривните и пръстените нямаха чет.

Тя изсипа съдържанието на чантата на земята до краката на Габорн. Бижутата заблещукаха на светлината на факлата.

— Можеш ли да изтеглиш светлината от тях — запита тя Бинесман. — Както направи в замъка Силвареста?

— Да — затържествува Бинесман. — Това е великолепно!

Магът разпръсна бижутата в кръг и нарисува до него няколко руни. Размаха жезъла си над тях, изричайки заклинание, което завърши с тихичко:

— Събудете се.

Камъните запремигваха бледо, всеки със свой собствен блясък. Гледката напомняше изгряването на звезди в лятна вечер. Пръв проблесна синият опал, след него и останалите.